Благодаря на финансовата криза

И като начало може би трябва да уточня едно - знам какво представлява криза. Почти целият ми съзнателен живот мина във времето на криза - първо в кризата на късния социализъм, после в тази на прехода, сега - предстои ми и световната финансова криза.

Помня времето, когато от митичния Запад се носеше всичко - от бяла и черна техника до лекарства, леща, чоропогащници  и шарени ластици за коса. В родните перестроечни магазини оттенъците бяха черно-сини. Къде от наслоения прах, къде от задължителните униформени цветове.

Помня Лукановата зима и опашките по съмване, купоните и обикалянето от един магазин в друг магазин, за да се купи мляко. Успехът те спохожда чак през съседния квартал. Помня празните рафтове и гордостта на човека, успял да се сдобие с пакет  тоалетна хартия.

После дойде Виденовата зима, когато не знаеш дали с парите в джоба си след два часа ще можеш да си купиш това, което ти трябва. Затова купуваш веднага, няма значение какво понякога. Заплатата на майка ми се равняваше на 10 червени рози.

Знам и последните години, също ще ги запомня, най-вече със сметките за парното и колебанието дали да ги платиш или да си купиш качествени зимни обувки.

Май вече сме свикнали, почти, цялото мое поколение да живее в криза. Или поне в тревогата от настъпването й, в очакването. Някои биха го нарекли съдба, аз не.

Усещам идването на поредната „зима", на поредната криза. Когато...  ще видим какво.

Много гласове предричат  нещо страшно. Апокалиптичните интонации рязко се отблъскват от коренно противоположния оптимизъм на управляващите. Техните речи звучаха почти маршово.

Имунизирана от всички кризи, кризички, преходи, структурни или неструктурни реформи, аз - една най-обикновена българка, прекарала последните 20 години в България, трудно мога да бъда заразена с паника. С оптимизъм - съвсем пък.

Затова в поредното очакване на поредната криза, изведнъж започнах да чувам нещо, което всъщност много ми хареса - спират строежи по Черноморието, замразяват се проекти както по морето, така и по планините, прогнозира се минимален ръст в строителството.

Започнаха да се виждат дори и такива неща -в София, по пътя си до офиса виждам, че в една от изкопаните дупки, в която щеше да изникне сигурно 5-6-7-етажна сграда с добавки от едно-две покривни и надпокривни апартаменти, вече не се дълбае.

Не съм против строителството - всички трябва да живеем някъде. Но иска ми се и да виждаме сутрин през прозореца нещо различно от кухнята на съседа си или стената на неговата тоалетна.

Не съм против курортите, но помня времето, когато в Созопол и Несебър можеше човек да се разходи и да вижда небе и море. И да чува морето.

Не съм против хижите, станциите и пистите, но пред къщите в Банско и Мелник вместо гостоприемната усмивка на стопанката, седнала на пейката до дървените порти, е паркиран лъскав, черен джип. Затъмнените му стъкла не ме канят на чаша ароматно вино.

Затова - благодаря на финансовата криза. В нея виждам шанс, някакъв шанс това безумие в българския туризъм да спре, след като не го спряха управниците, законите, не съумяха и заплахите за санкции от ЕС.

Така че: Благодаря на финансовата криза.

Ние, хората, ще я преживеем. Надявам се, природата ни също.