Когото и да попитате ще ви каже, че първият път винаги е трудно. Ако нещо успя 49-ият конгрес на БСП, то бе да разчупи утвърдения шаблон „искахме по-добре, стана както винаги”. Защото след него нищо вече няма да е както винаги.

За първи път в 125-годишната си история партията избра жена за лидер. За първи път действащ председател, кандидатирал се за нов мандат, бе бламиран от съпартийците, независимо от усилията на апарата. За първи път лидерът бе определен след оспорван балотаж. Определено 49-ият ще остане в историята.

Но ще промени ли хода на историята? За партията и за страната. Корнелия Нинова определено е политик със стил, визия и позиция. Харесвана, отричана, никога безразлична. По-категорична и по-твърда от предходника си, далеч по-прагматична и харизматична от него. Единственият представител на парламентарната опозиция (е, и Мая Манолова – преди да се превърне в обществен защитник), който действа на невъзмутимия Борисов като червено на бик.

Обещанието й минути след избора обаче, че „всички ние заедно от утре ще променим БСП. Заедно всички ще я направим силата, която ще промени България”, събужда известно усещане за прекаленост. На първо място, поради простата аритметична сметка, че зад нея са само 395 делегати от 750, представляващи „всички”. Второ – конгресът показа, че говоренето за промяна в БСП все още е далеч повече от волята за промяна. Най-малкото – ключовият момент – представянето и обсъждането на кандидатите за поста социалист № 1 бе проведено „на тъмно”. Също толкова знаково – дебатите се овъртолиха повече около процедури, имена, лобита, кой на кого и защо ще даде рамо, отколкото около политики. Вътрешнопартийни и общонационални.

Равносметката за периода между двата конгреса като че ли имаше за цел да вароса в бяло напуканата къщичка на „Позитано” 20, където Станишев успя да изгуби всички възможни избори, а Миков не успя да осребри с мощна опозиционност всички грешки на политическите опоненти от ГЕРБ.

След подобни отчети за партийна и парламентарна дейност в дългата историческа памет на зала 1 на НДК като ехо от някогашното би трябвало да се понесат възторжени аплодисменти, преминаващи в овации и „БКП! Слава!!!”. Но конгресът направи завой.

Дали е влязъл в „кръговото” ще покаже времето. А за Нинова то започна своето обратно броене от мига, в който се качи на трибуната и каза „Няма да ви предам!”. Защото подобно обещание задължава, а времето да докаже своите лидерски качества е твърде малко – БСП ужасно закъсня със старта на кандидат-президентската си кампания. А това, наред с неизбежната вътрешнопартийна съпротива, с която ще трябва да се бори, е първият стрес-тест за нея.

Всъщност песимистите трябва да укротят скепсиса си – Нинова няма нужда да слиза сред партийните низини, да се вслушва в техния глас. Нещо, което наистина липсва на редовите членове и местните организации. Тя никога не ги е напускала, винаги е живяла с проблемите на партията и нейните хора, а не на партийната централа и нейния апарат. Сега въпросът е желанието на обикновените членове и симпатизанти на БСП да се претворят в решения и политики.

Друг сериозен проблем за новия лидер ще е темата за отношението към останалите леви формации, пъпкували се от 125-годишната партия – АБВ (доколкото вече може да се причислят към лявото), партията на Дончева и др., за коалиционната политика по време на най-близкия вот. И дали великодушното отношение на Миков към разкаялите се „ренегати” се нравеше на хората, които въпреки всички трудности, съмнения, колебания останаха, не се огънаха, не предадоха. Но да забравим и да простим също е решение.

Острото противопоставяне на сегашната политика на управляващата коалиция „ГЕРБ и присъдружни” е ключ към успеха на новия лидер. Всъщност тя със закъснение бе артикулирана и от Миков от трибуната на конгреса, но зад думите му сега не седяха дела от преди. И преди имаше само думи. Опозиционността винаги е била силно оръжие на БСП. В добри ръце – смъртоносно за опонента. Но заявените и от Нинова намерения за предсрочни парламентарни избори са преждевременни. Кондицията на партията е далеч от онази, в която може да претендира за цялата власт. А още една позорна коалиция (БСП-НДСВ-ДПС) може да се окаже фатална дори за такава устойчива на сътресения политическа конструкция.

А какъв генерален курс ще поеме партията, Нинова едва ли ще може да реши толкова бързо. И в никакъв случай сама. При откриването на конгреса след „Мила Родино…” прозвуча финалното Presto на Бетовеновата Девета симфония. А веднага след нея – „На крак, о парии презрени…”. Но накъде ще поеме БСП сега – по утъпкания път на евролиберализма, обезценен в очите на повечето леви избиратели, непредизвикващ у тях нито ода, нито радост (не само у нас), или към твърдия ляв курс на „социалната, справедлива, равноправна и суверенна държава” (цитат К.Н.)? От отговора на този въпрос до голяма степен зависи дали партията ще разшири своята електорална тежест, дали ще успее да прибере блудните леви деца на България под своето знаме, или отново ще се загуби в бездната между Деня на Европа и Деня на Победата. Два празника, еднакво достойни за уважение, но превърнати в несъвместими от неолиберали, послушни социалдемократи и пещерни антикомунисти. Или накратко казано – предстои Корнелия Нинова да определи облика на Българската социалистическа партия. Ясен, отчетлив, твърд. Защото мантрата „няма ляво, няма дясно” е убийствена за политиката. Няма – значи няма нищо.

Да изчистим погледите си, съзнанието си и да се погледнем в очи, призова Стефан Данаилов. Не очи, замъглени от претърпяната политическа загуба, не очи, заслепени от блясъка на политическата победа, имаше предвид Ламбо. А чисти очи, които ще събудят у симпатизантите на БСП доверие и любов. Любов и доверие, които накарали преди 125 години шепа избрани да кажат на неколцина мечтатели „Водете ни!”, Които ще накарат българите – независимо от убежденията им – да видят в БСП силата, която може и ще изведе страната от хаоса на „стабилността”. Да повярват, да последват.

Тежка задача за крехки женски рамене. Но от изпълнението й зависи много.