Добре, че ЕС не е жена

Месец септември минава под знака на доста скръндзави резултати за дипломацията на Европейския съюз (ЕС). В условията на засилващи се предизвикателства от различни посоки, способностите на Брюксел за многопластова и многовекторна външна политика тепърва ще бъдат тествани напред във времето.

В началото на този месец в Белия дом САЩ обобщиха резултатите от дипломацията си между Сърбия и Косово, форсирайки двете страни да подпишат споразумения, които няма да разрешат спорните политически моменти между тях, но поне дават шанс за интензификация на икономическите връзки между Прищина и Белград. Разбира се, Вашингтон успя да прокара и неща от собствения си дневен ред: ангажимент от двете страни да не използват 5G технология от съмнителен търговец (разбирайте Китай), същите да определят ливанската "Хизбула" за терористична организация, както и да преместят (в случая на Белград) или да създадат (в случая на Косово) посолство в Йерусалим.

Тази сделка всъщност не е толкова грандиозна, колкото се опитват да я представят от администрацията на Доналд Тръмп. И няма никакви гаранции за нейната реализация и бъдеще. Всъщност американците не измислиха нищо ново, но акцентираха върху вече добре познати европейски идеи: от свободното движение, през премахването на търговските бариери, до възобновяването на транспортните артерии между двете държави. В крайна сметка, още през 2011-та година - в много по-сложна атмосфера - ЕС посредничи за преустановяването на търговското ембарго между Прищина и Белград.

Но това, което успяха да направят САЩ, бе да "облекат" диалога и конкретните икономически стъпки в императивност и да ги наложат и на Сърбия, и на Косово. А това, под посредническите усилия на ЕС, липсваше от 2016/2018-та година насам. Но в случая, освен ако не иска да претендира за авторски права, никой не е виновен на Брюксел: просто в Белия дом имаше кой да удари по масата.

Но проблемите, както знаем, не идват сами.

Когато и без това преговорите между ЕС и Обединеното Кралство за регламентиране на бъдещите им икономически отношения бяха зациклили, Борис Джонсън - по-скоро като политик, отколкото като джентълмен - реши да прави постфактум промени върху вече сключеното споразумение между Лондон и Брюксел за напускането на Обединеното кралство на ЕС (в посока, касаеща статута на Северна Ирландия). И като политик, и като джентълмен обаче Борис Джонсън едва ли би желал да започне процеса на британска еманципация от ЕС с нарушаване на международното право (какъвто статут има вече подписаният договор за Брезкит).

А по диагонал от Острова, напрежението между Турция и Гърция в Егейско море и Източното Средиземноморие продължава да къкри като боб върху печка. И точно когато се очакваше, някой да изключи котлона и да премести тенджерата, председателят на Европейския съвет Шарл Мишел трябваше да се самоизолира заради съображения покрай Ковид - 19. Та срещата на лидерите на ЕС, която трябваше да даде решения по казуса в Източното Средиземноморие, се отложи за началото на другия месец.

Само по себе си това не е фатално, понеже проблемите между Атина и Анкара са по-стари от самия ЕС. Но за Брюксел бе по-добре тази среща да се случи преди предстоящата визита на американския държавен секретар Майк Помпео в Гърция (насрочена за 28-30 този месец). Последната, ако съдим по предварителните сигнали (американското посолство в Турция започна вече да подготвя местната публика), по-скоро ще натовари Гърция с такива очаквания, че с каквито и позиции да излезе впоследствие ЕС, то Атина и Анкара най-сетне ще намерят консенсус помежду си - в разочарованието си от Брюксел.

Именно напрежението между Гърция и Турция бе използвано от властите в Атина - посредством обаче близката до тях администрация на Република Кипър - така че Никозия да наложи вето на предложените санкции на ЕС спрямо лица, свързани с Александър Лукашенко. С това Гърция всъщност се опитва да направи жест спрямо Русия, на който Москва да отвърне с реципрочен такъв по отношение на казуса в Източното Средиземноморие (а и в контекста на желанието на Атина да не отдалечава прекалено Русия покрай все по-близкото си сътрудничество със САЩ).

Най-вероятно никога няма да разберем дали на срещата си с Мицотакис американският държавен секретар ще подскаже за неудовлетворението си от този епизод на могъщото вето на Република Кипър. Разбира се, за византийския стандарт едва ли е проблем - в рамките на по-малко от месец - американците да отменят частично оръжейното ембарго върху Никозия, а пък гърците, чрез кипърската столица, да блокират (засега) готвени санкции срещу най-близката до Русия европейска държава - Беларус. Естествено, трябва да отчитаме скорошната визита на Сергей Лавров в Никозия, както и стандартно добрите руско-кипърски отношения. Но ЕС не трябва да очаква някой друг да му свърши работата.

А в Минск, както и в други градове от споменатата Беларус, протестите срещу Александър Лукашенко продължават. ЕС успя да разгадае по-добре ситуацията в страната от американците, а именно, че тези протести направиха така, че Лукашенко да се завърне бързо в естественото си състояние - като матрьошка в ръката на руския държавен главен. И с това опитите за внимателно дистанциране от Владимир Путин, които Лукашенко предприемаше от 2014-та година насам, а оттук като паралелен процес - скромното и плахо разведряване на отношенията между Брюксел и Минск през последните няколко години - отидоха по дяволите. Сега в Беларус спорят кой да бъде местният полицай на руския държавен глава, пред гангренясалите от яд и гняв полски и литовски очи.

Но в Беларус ЕС просто няма правилен ход. От една страна, колкото по-твърд е Брюксел срещу Лукашенко, толкова повече изпълняващият длъжността президент на Беларус се приближава до Путин. И колкото по-мек е ЕС спрямо Лукашенко, толкова повече разочарова както част от белорусите, така и някои от държавите членки на съюза. Оттук и половинчата политика на Брюксел, който не признава Лукашенко за президент, но и отказва да му наложи персонални санкции (на него конкретно, а не на свързани с Лукашенко лица, които санкции Република Кипър възпрепятства към момента).

Но може и по-зле. Например, в геополитическото съседство на Европа - Либия. Там ЕС е като Аладин, ама без килимче, защото турците и руснаците отново го изтеглят изпод краката на Брюксел.

Именно Москва и Анкара на вече регулярните им разговори - и въпреки паралелните такива в Рабат, Кайро и Женева, в които участват и европейците като част от ООН - отново поемат инициативата върху процесите, случващи се в държавата от Северна Африка. Тепърва ще разберем подробностите, но информацията, която вече изтича, сочи, че Турция и Русия са се разбрали да демилитаризират стратегически важния Сирт (това е идея, добре позната на Германия, както и на ООН като цяло). Разбира се, нека да видим дали силите за Халифа Хафтар ще се изтеглят от въпросния град и какъв вид местна "полиция" ще бъде формирана, за да поеме сигурността в него.

Но ситуацията в Либия изглежда по следния начин: докато европейците участват в разговори, които касаят иначе благородни неща като формиране на единно и представително за трите основни области на Либия правителство и насрочване на избори, то Турция и Русия чертаят на терен нова реалност в страната. Въпреки че са на противоположни позиции, Анкара и Москва, подобно на конфликта в Сирия, умеят да постигат договорености, когато те са насочени срещу Европа и нейния интерес. Класически брак по сметка, чиято цена обаче плаща ЕС.

В такъв контекст, в условията на реални и потентни рискове от всички посоки, председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен - в програмната си реч "Състоянието на съюза" - заяви, че Брюксел си поставя за цел намаляването на вредните емисии с най-малко 55% до 2030 г.

Добре, че ЕС не е жена. Иначе щеше да изглежда като дама без фокус в отношенията си, която няма представа кой е бащата на предстоящата й след осем месеца доставка.