Преди да е станало официално, 43-ото Народно събрание официално легитимира тамяна, от който всички дяволи, които избирателят пусна на 5 октомври, ще се боят. И името му - не за първи път - е Движение за права от свободи. С праведната ярост, с която единогласно останалите седем в парламента анатемосаха осмия (трети според класацията на вота), може да се отрича от сатаната само някой, който, без да му мигне окото, току-що е нарушил и десетте божи заповеди. Това бързо променя поизтъркания въпрос „кой?" на актуалния „защо?".

Дали защото въпреки всичко ДПС остава непреодолим фактор в българския политически живот. Партия, способна с нежна сила да моделира политики, да налага решения, да конструира мнозинства, да подклажда и да потушава завери, да гради и да руши мостове, да протяга едната ръка и да стиска нож в другата. Движението е онази любовница, която майсторски осигурява на всеки управляващ необходимото ниво на политически тестостерон, за да може той да поддържа повехналата си властова мъжественост, но с която не е много удобно да се появяваш в светското общество. Любовница, която много добре знае колко всъщност струваш под политическите чаршафи, но деликатно си мълчи. Но тежкò ти, ако я предизвикаш.

ДПС е силата, която най-умело управлява своя електорат - еднакво добре в картофено-тютюневия пояс на родината и край бреговете на Босфора. Неговите лидери не само не се притесняват, че то печели/купува гласове на полуграмотното, но гладно циганско население, че манипулира цял един етнос, но и се гордеят с това (високообразованият ерудит с най-книжовния български език сред политиците Местан: „...Данните, че сме първа политическа сила сред ромите, ме изпълват с гордост. Изпълва ме с гордост и фактът, че получаваме голяма подкрепа от хората с ниско образование").

Очевидно за тях не е обезпокоителен и фактът, че след купения и корпоративния вот, ДПС наложи в местата с компактно мюсюлманско население феодално-олигархично-етническия начин на гласуване. Електоратът му е най-бедният, най-потиснатият, най-обремененият от страхове и предразсъдъци - страхове за оцеляването си като етнос, за хляба на утрешния ден, страхове от друговереца, от промяната. Идеален материал. Такива гласоподаватели дори не трябва да се купуват. На тях не трябва да им се обещава. Тях не ги вълнуват програми и платформи. Те просто трябва да се „страхуват". Не на майчин турски - на пущу да агитират активистите на Движението - резултатът е ясен до плюс-минус пет гласа.

ДПС е силата, която не очаква трепетно собствените си резултати в изборната нощ. Тя просто с интерес следи кого още избирателят ще допусне до финала и с кого ще й се наложи да играе на разкаляния парламентарен терен и кой ще зависи от нея този път, за да реализира управленските си амбиции.

За ДПС скандалът без последствия е запазена марка, стил на правене на политика. Дори високо интелектуалните и стилистично неповторими наративи на Местан са предизвикателство към политическото говорене. А обръчите и порциите на пожизнения Доган, неговите перманентни физически отсъствия (за сметка на натрапчивото ментално присъствие) в няколко парламента наред. А „Цанков камък", едно загадъчно (само)убийство в Боянските сараи, един недоизяснен опит за убийство по време на една конференция, упоритото толериране на агенти на ДС в партията, българите ренегати в ръководството, автобусното гласуване, преразпределянето на мандати с небългарски гласове, казусът Пеевски-ДАНС и забравената перла в короната Бисеров, агитацията на майчин език, религиозните свободи. Сега - б'ат Сали...

Но - забележете - ДПС винаги излиза цялото в бяло от всяка тиня, в която нагази. Отнасят го онези, които са си позволили да се появят публично с любовницата, зарязали законната съпруга вкъщи при печката. Странно - може би поради липса на политическа далновидност - напоследък потърпевшият е едноименен. За обръчите си го отнесе БСП, за прегръдката, довела до тройното недоразумение - тя, за Пеевски - пак... Дори за една целувка в центъра на София на възродения с възродителя негативите обра последният. А политически негативи се берат по избори...

ДПС може с аристократично пренебрежение да подари 300 дни доверие „гратис" на победилата политическа партия, без да иска нищо в замяна. ДПС не иска властта. Знае, че то е властта. И е убедено, че който иска власт - не може да не пожелае ДПС.

Сега всички искат да отстранят ДПС от сцената. Едни с морални заклинания, други - с патриотарско-националистически крясъци, трети - гузно бършейки устни от вече сърбаната попара на тази формация. Без да си дават сметка, че дори да не е на авансцената, дори декорът на политическия театър да е решен свръхавангардно и да няма кулиси, еrgo - задкулисие, партията на Местан ще има своето място. Дали в будката на суфльора, дали в оркестрината с диригентската палка в ръка. Второто е по-лошо.

„ДПС е най-стабилната политическа сила в целия преход - това не можем да го отречем. Факт е, а дали ни харесва или не, е друг въпрос." Оценката е на Стефан Софиянски. Без да подлагаме на анализ това твърдение, можем да отбележим - без всякакво съмнение: колкото по-несигурна и нестабилна е ситуацията в страната, колкото по-неустойчива е парламентарната конфигурация след поредните избори, толкова по-стабилно е ДПС. Което дава повод на Местан не без доза самодоволство да обяви, че неговата партия не само е незаобиколим фактор, а вече и „стратегически ресурс".

Преди много време монасите в един от древните руски манастири забелязали, че куполът на храма бързо губи своята позлата, вместо това по него личат грозните язви на вековната патина. Отдали го на кацащите многобройни врани. Когато отишли до близкото гробище и започнали да рушат стотиците гнезда на грабливите птици, божиите служители с изненада установили - гнездата на враните били позлатени отвътре...

ДПС отдавна позлати гнездото си. Сега с неговото събаряне са се заели онези, които през годините чакаха под дървото дали няма да падне някоя и друга блестяща люспа. В българската политика интересът отдавна диктува правилата на играта. И това в никой случай не е интересът на страната, на нейните обитатели.

В анти-ДПС говоренето се чуват два гласа. На онези, които до вчера целуваха ръка на Движението - за политическа подкрепа, за отъркване в „обръчите", за по-пълна чинийка от порциите. И другите, чиито формации генетично имат нужда от някого за мразене. Всички те обаче на моменти бъркат говоренето против една партия с отношенията към един етнос. И тук е голямата опасност. Не днес и не вчера Местан предупреди: „Потиснатото малцинство става размирно малцинство". Не уточни обаче, че за едно малцинство не е нужно да е потиснато - просто трябва упорито да му се внуши, че е.

ДПС отдавна държи в ръцете си етническия мир. Чест прави и на Доган, и на Местан, че през това време често пъти внимателно, друг път по-изнервено, са потърквали бутилката, но никога не са си позволили да пуснат духа от нея. Което не гарантира, че е невъзможно да се случи.

Недопустимо е политическите, партийните, личните и корпоративните интереси да бъдат задоволявани с разиграване на етническата карта. Защото притиснат в ъгъла политически демон може много лесно да се превърне в сатрап. И най-вече защото за разлика от боята по осквернените паметници и политически централи кръвта от паважа не се отмива с вода. А само с чужда кръв...