Преизбирането на Владимир Путин за президент на Руската федерация на 18 март е извън всякакво съмнение. Истинският тест обаче ще бъде избирателната активност. Вероятно слаба, тя ще даде индикации за нарастващата нестабилност на един авторитарен режим, прогнозира френският икономически всекидневник Les Echos.

"Kогато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам", казваше Жан Пол Сартр. За милиони руски гласоподаватели "да не се гласува, означава все пак да се гласува". На международна среща в Западна Европа срещнах много руснаци, които дискретно ми споделиха за своето намерение да се въздържат от гласуване на президентските избори на 18 март, пише авторът на статията, френският политолог и геополитик Доминик Моаси. Това няма да промени съществено естеството на резултата. Но, като не позволи на Алексей Навални - единственият донякъде харизматичен противник - да се кандидатира, руското правителство не му ли направи зле обмислен подарък? Навални би могъл да претендира, че въздържалите се де факто са негови избиратели.

Малко повече от месец преди президентските избори в Русия въпросът за прага на избирателната активност отразява не само тревогата за резултата от урните, но и някаква форма на екзистенциално съмнение за състоянието на държавата и легитимността на човека, който е начело от 18 години. Въпреки военните успехи на Москва в Сирия и стратегическите предимства на Русия, не се ли забелязват някои скърцания и пукнатини? Провалът на международната конференция за Сирия, свикана в Сочи, е доказателството, че е трудно да превърнеш в дипломатическо предимство бойните си успехи на терен.

Новият Петър Велики?

Путин ще бъде победител на предстоящите президентски избори, но може би по-крехък победител, отколкото изглежда. Някои от близките му съветници му приписват намерението да използва четвъртия си мандат, за да направи дълбоки реформи. В очите на историята той би могъл да блесне като достоен наследник на царя-реформатор Петър Велики. "Ще видите, прошепват те в ухото на западняците, той ще назначи премиер реформатор, чийто приоритет ще бъде да подготви Русия за влизане в свят на пост възобновяеми енергийни източници." Но дори да приемем, че наистина има такова намерение, ще бъде ли способен Путин да го осъществи?

Образът, който ще остави в историята, вероятно е настоящият му приоритет. Но не такъв е случаят с мнозинството милиардери от антуража му. Те не са готови да видят как значителните им доходи се свиват. Проблемът при една авторитарна власт, която управлява посредством корупция, е да се излезе от тази система. Богатите никога не са достатъчно богати в собствените си очи. Може да се счита, че Си Дзинпин в Китай притежава политически, икономически, дори културни карти, с каквито Путин не разполага. Той по-лесно се вписва в една имперска китайска традиция и легитимност, така както не може да го направи Путин.

Русия от 2018 г. напомня за края на СССР

Въпреки твърде дълбоките разлики, Русия от 2018 г., противно на своите стратегически амбиции и икономически слабости, понякога ми напомня за края на СССР. През юни 1981 г., в навечерието на избирането на Франсоа Митеран, бях в Москва на среща на иститутите по международни отношения. Още с пристигането си бях поканен да представя "новата Франция" и нейната дипломация пред студенти от Mgimo, нещо като ENA, който обучава бъдещи дипломати. Припомних пред тях какъв шанс представлява за една демократична страна да има възможността да промени мирно, посредством свободни избори, курса на историята си. Мълчанието, което последва думите ми, мълчаливото одобрение, което прочетох в погледа на много студенти, живо ме трогна. На връщане във Франция отбелязах пред един член на дипломатическия корпус на Елисейския дворец, който ми беше близък приятел, че режим, в който елитите са спрели да вярват, е осъден на смърт.

Разбира се, 80-те години нямат нищо общо с края на първото десетилетие на новия век. Путин не е Горбачов. Той се изгради и все още се представя като негов абсолютен опонент. Няма хуманистка снизходителност в него, още по-малко идеологически илюзии. Нещо повече, днес съществува руска средна класа, която може да пътува в чужбина и един елит, който със своя материализъм и консуматорски апетит, се придържа към ценностите на капитализма.

Но дори и да няма признаци за скорошно рухване на режима, той е крехък. Той се държи като побойник, именно защото oсъзнава уязвимостта си. Съзнателно агресивната външна политика на Русия отразява уязвимостта на една страна, която има нужда от външни врагове и е готова на всичко, за да си ги създаде.

Жокерът на Путин

За да постигне тази цел Путин си служи с една карта, която много умело използва: величието на руската нация. Когато често от интелектуален мързел говорим за нуждата от нова политика на "сдържаност" по отношение на Москва, ние не отчитаме в достатъчна степен тази реалност. Важно е при дефинирането на нашата руска политика да не паднем в капана, който ни устройва Русия. Няма нищо по-опасно от комбинацията от войнствена реторика и реално слаба политика. Или с други думи: по-мъдро е да докажеш твърдост с действия и да си сдържан в думите, отколкото обратното.

Излиза, че феномът на ерозия на властта засяга в еднаква степен както демокрациите, така и авторитарните режими. Иран на аятоласите, Турция на Ердоган и Русия на Путин вече се сблъскват или ще се сблъскат в бъдеще с тази реалност.

Превод: Петя Михайлова