Един от непосредствените резултати на провелите се по-рано през годината избори за Маджлес (Парламент) и за Съвет на експертите в Иран бе, че реформаторските сили в страната успяха да разширят своите позиции в двете институции. Последното обаче подведе западната публика в нейната представа за политическата констелация в страната. Вследствие на това, външните наблюдатели преекспонираха значението на изборния резултат на реформаторите и ги натовариха с очаквания, по-амбициозни от техните възможности.

Първата грешка на западната публика дори предхождаше самите избори. Тя възприе едно прекалено елементарно разбиране за политическата конкуренция в страната, най-често редуцирайки последната до това „за“ или „против“ реформите в Иран са явяващите се кандидати. Като обобщи симпатизиращите на реформите в лагера на президента Хасан Роухани, а техните противници - около консервативния аятолах Али Хаменеи, западните наблюдатели дадоха един лесен, но погрешен прочит на протичащите процеси в страната.

В действителност обаче, до ядреното споразумение от януари месец тази година изобщо нямаше да се стигне, ако усърдната работа на президента Роухани и на външния министър Мохамед Зариф не бе придружена, един път, от съгласието на аятолах Хаменеи и, втори път, от подкрепата в Маджлеса, издействана от авторитетния му председател Али Лариджани. Т.е реформаторските сили в страната, които бяха малцинство в предишния състав на Парламента, нямаше да успеят да защитят ядреното споразумение, ако не бяха подкрепени на едно базово ниво от консерваторите.

Втората грешка на външните наблюдатели бе да абсолютизрат значението на иначе добрите резултати на реформаторите. След изборите в Маджлеса (290 места) рефомраторите имат около 120 представители, консерваторите – около 80, а останалите 90 са независими/умерени или квотни. А при 88 членен Съвет на експертите, реформаторите са 20, консерваторите – малко под 30, а останалите около 40 са независими/умерени. Т.е и в двата случая мнозинството де факто се определя от гласовете на независимите (или умерени представители, които могат да гласуват в консервативна или реформаторска посока спрямо конкретната тема).

При първите сесии на двата органа обаче, в които трябваше да бъдат избрани председатели на Маджлеса и на Съвета на експертите, независимите предпочетоха да подкрепят кандидатурите, издигнати от консерваторите. Вследствие на което Съветът на експертите се оглави от Ахмад Джанати (отявлен критик на реформите), а Маджлесът – от Али Лариджани. И в двата случая по-умерените и реформаторски кандидатури бяха победени с респектираща разлика.

Освен че мнозинствата и в двете институции са далеч от непосредствения досег на реформаторите, трябва да се има предвид, че говорим за органи, които или нямат оперативна функционалност (Съветът на Експертите заседава едва няколко пъти в годината), или нямат определящата тежест в държавната архитектура на ислямската република (функциите на Маджлеса не трябва да бъдат възприемани като идентични на тези на европейските парламенти).

На този фон, било сам по себе си, било посредством свои институционални механизми като Съветът на пазителите, Революционната гвардия и т.н, аятолахът остава епицентъра на властта в страната. А институционалната архитектура около него има високи стени за алтернативни интереси. Разбира се, Съветът на експертите избира аятолах така, както и половината квота от състава на Съвета на пазителите се определя от Маджлеса, но това само демонстрира посредническото естество на връзката между избирателя и аятолаха. Очакванията към реформаторите в страната трябва да бъдат съобразявани с всичко това.

Следващото неразбиране на западната публика маркира погрешна представата за самите ирански реформатори. Днешните реформатори обаче не са като своите предшественици от края и началото на миналото хилядолетие. Днес опозицията предпочита да съществува в рамките на системата, търсейки постигането на своите цели не с бойкот, а посредством сътрудничество с представителите на консервативния естаблишмънт.

Именно със споменатия вече Али Лариджани е свързана поредната грешка, която прави западната аудитория. В редица реномирани издания може да бъде прочетена тезата, че с избора на Лариджани (който ще кара трети подред мандат в качеството си на председател на Маджлеса) консервативният естаблишмънт е редактирал резултатите от изборите.

Въпреки че иранският политик е от семейство, чиито представители могат да бъдат видени начело на редица отговорни държавни позиции, които се осигуряват включително с подкрепата на аятолах Хаменеи, Лариджани демонстрира през изминалия мандат, че има далеч по-нюансирани позиции от характерните такива за ортодоксалните консерватори. Ако същият действително стои близко до аятолах Хаменеи по въпроси от социално и политическо естество, то той е много по-близо до президента Роухани в икономическата тематика. Нещо повече, изглежда така, че президентът Роухани има по-гладко сътрудничество именно с Лариджани, отколкото, например, с лидера на реформаторите в Маджлеса Мохаммад Ареф. Може би затова все по-често в Иран се говори за възможен съюз между председателя на парламента и президента на страната.

В допълнение на това, самият Лариджани далеч не беше предпочитаната кандидатура от страна на консерваторите за председател на парламента, но бе приемливата такава за независимите, само с помощта на които можеше да бъде победена реформаторската алтернатива. Не трябва да се изпуска от внимание и още нещо: около 1/6 от реформаторите предпочетоха Лариджани пред собствената им кандидатура. Част от мотивацията им стои в разбирането за доказаните качества на същия като медиатор между аятолаха и президента, между крайните консерватори и радикалните реформатори.

Със сигурност повече внимание заслужаваше и фактът, че двамата заместници на Лариджани - Масуд Пезешкиан и Али Мотахари, бяха избрани от средите на реформаторите и умерените.

Всичко това идва да покаже, че западната публика като цяло има по-едър поглед върху процесите в Иран, отколкото предполага обективният дискурс.

След провелите се избори реформаторите в страната имат по-силни позиции от преди това. Но полагането на такива очаквания върху тях, които изпреварват техните възможности, е споделена референция за слабост: както на западното внимание, така и на наблюдавания обект.