Жизненият път на рецидивиста Ангелов през последните 9 години напомня стария лаф за участието на някои функционери на комунистическия режим в антифашистката съпротива: те се криели, ама никой не ги търсел. Защото от 2009 този човек - обявен за общодържавно издирване с влязла в сила присъда - не е обитавал безвъздушно пространство, влизал е в определени социални роли, осъществявал е контакти, наемал е жилища, подработвал е. Просто казано: живял е нормално, ако животът на беглец от правосъдието с такава отвратителна престъпна биография може да се нарече нормален...

Убийството в Нови Искър извади на бял свят много въпроси. Те периодично взривяват публичното пространство - обикновено след травмиращи обществото инциденти. Завладяват челните позиции в новинарските емисии, докато постепенно мястото им отива надолу и надолу, по-близо до прогнозата за времето и спортните новини.

Няма да подлагаме на анализ реакцията и неадекватността на главния прокурор Цацаров ("Всичките петима души... са застреляни с по един куршум..."), на неговото протеже и шеф на следствието Сарафов ("ДНК тест доказва, че Росен Ангелов е убил шестимата..."), на вътрешния министър Радев ("Много е тежко престъплението, ако има престъпление..."), на главсека на МВР Маринов ("Мотивът за извършване на престъплението е личен и е свързан с интимни отношения..."). Само ще напомним - че обвинител № 1 или хората, на които доверява да му докладват, би трябвало да отбират от огнестрелни рани или поне да могат да броят; че директорът на НСлС трябва да знае, че ДНК тестът е само едно от веществените доказателства при убийство, а и виновността се постановява единствено от съда; че независимо от неподходящото за поста си образование вътрешният шеф поне от филмите трябва да е наясно, че когато в една къща има пет простреляни трупа, няма как да е друго, освен престъпление; мотивите да посегне на човешки живот може да разкрие пред разследващите само убиецът...

Тук ще се спрем на един детайл от цялата трагична история. На пръв поглед незначителен, но без който едва ли днес щяхме да говорим за Нови Искър. Състоянието на сектор "Издирване" в системата на МВР. Няма да се връщаме към дълбоко сбърканото българско правосъдие, позволило на рецидивиста Ангелов (да бе само той!) да се укрие. И досега няма информация с каква мярка за неотклонение е очаквал през 2009 присъдата си за блудство и защо - при неговото минало и тежестта на вмененото му деяние - не е била най-тежката. Но попаднал веднъж в задълженията на МВР, той си е бил само тяхна болка.

Тук възниква логичният въпрос: той ли много добре се е крил, те ли толкова лошо са го търсили. Секторът "Издирване" открай време е онеправданата рожба на системата. Зле оборудвани, зле платени (колкото и останалите всъщност), пренатоварени. Те се занимават с изчезнали деца; с избягали от дома си или от социални заведения тийнейджъри; с неприбрали се у дома съпрузи, съпруги, братовчеди, лели; с изгубили пътя към дома си старци с деменция или психично болни; избягали затворници, укриващи се престъпници, спестяващи си посещенията на съдебна зала призовани свидетели. И други. Работа за целия китайски народ.

За периода 2010 - октомври 2017 за общодържавно издирване са обявени 115 665 лица. Да добавим и контингента търсени на местно равнище, от установяване на местонахождението на които никой не освобождава издирвачите. За съжаление тяхното име не е легион. И ако някой си въобразява, че работата им прилича на тази на "ловците на глави" от щатските блокбастъри - в грешка е. Или на онези филмови ФБР-ейци, които само с клавиатура и мишка изчисляват местонахождението на всеки - още по-голяма грешка. Това е изнурителен, къртовски труд, без адекватни технически средства, нерядко с лични автомобили или направо пешком, със собствени ресурси, без възможност за създаване на нормален агентурен апарат, често пъти без съдействие, а само с укор от страна на близките на изчезналите, да не говорим за приятелския кръжец на повечето издирвани. Пик напрежението достига при изчезнали деца. И единствената подкрепа, на която издирвачът може да разчита, е на колегата районен инспектор, познаващ добре собствената си територия. И - при добра воля - на обществото.

Всичко това обаче не обяснява защо издирваният Ангелов е обитавал необезпокояван къща в село Луково. В което на всичко отгоре през 2007 е извършил последното си регистрирано престъпление. Защо кметът - представител на местната власт - не е бил информиран за издирвано лице. Защо кварталните полицаи в столичните райони, където днес се разбира, че е живял рецидивистът, не са имали негова снимка под стъклото на бюрата си. Защо портретът му не е бил разлепен на всяка жп и автогара, на всеки селски хоремаг, във всяка община. Защо не е бил раздаден на педагогическия персонал и охраната в училища и социални интернати, където е било напълно възможно да потърси нова плячка за перверзната си похот. Все някой щеше да го види. Обикновена немарливост или нежелание за работа. Друго? Лошо е издирван, заяви бившият генерал Васил Василев. Да се дава акъл, когато си се разтоварил от пагони и отговорност, е лесно. Но няколко месеца преди да оглави Националната полиция (ДНСП тогава) в София се случи най-емблематичният случай на безследно изчезнало дете.

На 6 май 1997 бе похитен 8-годишният Съвестин Деянов. Не е открит до момента. И ръководената от о.р. генерала полиция демонстрира безсилие (да споменем не от лоши чувства, че преди да се изкачи на полицейския Олимп, Василев бе шеф на полицията в Регионалната дирекция - София: под която попада и Луково). Както и при повечето случаи на мистериозно изчезнали млади хора в Добрич. И при всички онези, чието завръщане още напразно чакат близките им. И другите, които с нетърпение ги очаква килията. Както и при последния случай с рецидивиста Ангелов (вече труп).

А колко престъпления биха могли да бъдат пресечени в зародиш, ако работата по издирването бе поставена на съвременно, високо професионално ниво. Ако хората от секторите бяха мотивирани, а не назначението там да се смята за заточение. Тогава нямаше да има нужда да се впряга целият потенциал на МВР - антитерористичният отряд с тежка бронирана техника, жандармерията, гранична полиция, армията, униформен и оперативен състав да бродят по гори и дерета, да обикалят от адрес на адрес. Още тогава - в далечната 2009 - Ангелов щеше да бъде открит и да си получи заслуженото. И днес шестима души щяха да са живи. Седем с него. Въпреки че насилниците на малки деца не изкарват дълго в затвора.

Но докато милиони на МВР и останалите служби отиват за СРС, а не за човешки потенциал, квалификация, подобряване на условията за труд - Ангеловци ще се разхождат по улиците. Защото слушалки хора не търсят, не откриват, не залавят. И само трябва да дочакаме кога на поредния Ангелов ще му избият чивиите и отново новините ще започват с "Кървава трагедия в...".