Понеже Бог не е пратил Сина Си на света, за да съди света,

но за да бъде светът спасен чрез Него. Йоан 3:17

Тези дни повече от нас ще се поздравят с "Христос Возкресе", ще извършваме ритуала с чукането с боядисани яйца, ще похапваме козунак, ще публикуваме поне по една снимка на яйца и козунак, агнешки бут и зелена салата в някоя мрежа. Ще се повтори много пъти, че Великден е най-големият християнски празник, най-светлият, тържество на тържествата. И така много дни поред.

Знаково извънредното положение заради опасността от пандемията от COVID-19 съвпадна с големия пост у нас. И католическият Великден мина само седмица преди това. А ако търсим знаковост, то и епидемията в Китай също се разгоря по време на голямата подготовка за празнуването на тяхната си нова година. И знаково и там се отмениха празниците, както и тук.

В България не видяхме разтърсващи картини като фигурата на самотния папа Франциск по пустите улици и площади на Рим, не чухме и отчайващото кънтене на стъпки в празна катедрала. Поне това ни бе спестено. Засега, защото нищо не ни гарантира, че трагедията на препълнените коридори на болниците или колоните с военни камиони, извозващи телата на починалите, ще ни отмине. Не е дошло време още да се бием в гърдите с булгар - бургар, въпреки че нееднократно чухме и че сме отличниците на Европа. И всъщност още на втория ден от въвеждането на мерки срещу разпространението на вируса започнахме да питаме кога тези мерки ще бъдат разхлабени. И цялото ни внимание беше съсредоточено да оспорваме смислеността на всяка една мярка - от носенето на маски до затварянето на парковете, през пенсионерския прозорец до КПП-та около областните градове.

Малко преди най-големия празник пък вниманието ни се насочи към църквата и ритуалите на Великден. И големият въпрос беше ще затворят ли храмовете, ще изпратят ли полиция да препречи входа на църквите? Сякаш много искахме да видим хлопнати вратите на храма и да ми натрием носовете на тези попове и митрополите. Не ние, де, а властта, някой друг, но сякаш от наше име. Никой и не чу, както се оказа, призива на патриарх Неофит хората да останат по домовете си. А той беше напълно ясен, някак си ясно бе и че църквата не може да обяви сама, че затваря вратите си. Дори и разбираемо е, макар и в пандемия.

Отмяната на раздаването на върбови клонки седмица по-рано се оказа най-значимото решение, защото и на практика бе съобразено напълно с народопсихологията ни, далеч не толкова християнска, колкото ритуално битова. Явно онези ритуали с върбовите клонки, с яйцата и козунаците, дори и с обикалянето на църквата и минаването под масата с плащеницата са притегателното в цялото християнство на българина. Повторяемото, външната опаковка, материалния израз на религиозното. Това дори не бих нарекла и вяра, само религиозно е, по традиция.

Затова и то може лесно да бъде преместено просто на друго място, може да не е в църквата. Само два дена преди Великден българите доказаха, че всички въпроси и терзания за църквата, литургиите, плащениците са били напълно излишни. Идеята за яйцата, козунаците и агнетата на полянка и в дворче изсмукаха човешкия фактор на столицата, пътищата се задръстиха, разменихме си вирусите, както каза кмета Йорданка Фандъкова. Масовото изнасяне на софиянци доказа всъщност колко безсмислени са били всички атаки към Светия синод.

На всички абсурдни обяснения защо софиянци са се изнесли извън града за четирите почивни дни няма да се спирам. Те не заслужават абсолютно никакъв коментар, само определения, отбелязани със звучни многоточия. Имайки предвид произхода на голяма част от живеещите в София и разпределението на населението по възрастов признак между градовете и селата, направеното от екскурзиантите граничи с престъпление - не можейки да си представят как няма да изядат козунака, направен от майка им или баба им, и агнешката плешка, овкусена от баща им по семейната рецепта, те всъщност директно застрашават живота им. Ако не директно техния, то този на съседката. Най-възрастните и болните, нашите родители са именно онази група от българи, които в момента трябваше да пазим, опазим и спасим. А и припомняйки си и мрънкането по всички мерки, оспорването на препоръки и интереса към всички начини възможни за измъкване, заобикаляне и изхързулване на ограниченията, демонстрацията на успеха беше очевидна. Направо се чудя как и в седмицата преди празника на празниците не се чу призив да отворим хотелите и къщите за гости, за да спасим родния туризъм при ограничение за посещения до еди-каква си възраст. Не бих се учудила, ако беше станало. Но не посмяха и слава богу, сигурна съм, че един да беше се обадил и след секунди цял хор щеше да му приглася и отново щяха да плъпнат тезите за стадния, пардон, колективен имунитет, както било най-коректно да се нарича.

Пролетно-празничната безгрижност може много рязко да бъде смразена - според очакванията на лекарите това ще се случи само след седмица. Пак според лекарите - неминуемо след слънчевите бани, полянките и дворчетата, чистенето на каците със зеле или прибирането на децата от роднините. Те, лекарите, никога не са и твърдели, че епидемията ще ни отмине, от месец призовават да търпим, за да им дадем възможност да спасят повече, повече от нашите родители. Дали ще могат да го направят - ще видим.

С нехайството си екскурзиантите показаха само едно - че изборът им е стадният имунитет, чашата и софрата, великденските яйца и козунаци, но и още нещо: че и хал хабер си нямат от Възкресението, а и не искат да си имат. Защото Възкресението наистина е празника на празниците, тържеството на жертвата. И това е празникът, в който трябва да мислим себе си не като победители, а като дарени. Тази година трябваше да мислим повече за чисто християнското си задължение да дарим и ние, да дарим надежда. А и именно празниците са онези моменти за спряност в човешкото действие и битов кръговрат, призвани да се съпричестят със смисъла, битът да стане битие, да осъществят връзка както с миналото, така и с бъдещето. Но празникът и неговото значение е и въпрос за избор, личен.

А една не малка част избраха да изконсумират Великден, а Възкресението го... отложихме. Сигурно и не за първи и последен път им се случва.

А това, което и до този момент не се чу, за съжаление, от нито един от лидерите, няма значение родни или чужди, е, че в същността си епидемията от коронавирус застрашава не само най-възрастните, болните, крехките, но и нещо друго, доста по-фундаментално. Да, много приказки чухме за застрашеността на медицинския персонал, за недостатъчната апаратура, за липсващите маски, дрехи, дезинфектанти.

Вирусът COVID-19 застрашава устойчивостта на цивилизационния ни модел, а върху това се крепи цялото общество. Реално застрашено е полагането на всеки един от нас в християнския морал, който проповядва любов и грижа, грижа за старите, болните, хромите, грижа за човека, и по чийто път вървим вече 21 века. Невъзможността на едно общество, християнско в цивилизационния си избор, да помогне би изправило същото това общество пред драматична когнитивна криза, най-вече за собствената си същност. И последствията от тази криза за Европа, за т.нар. Стар континент, за християнската цивилизация, а и за нас, българите в частност, са точно толкова непредвидими, колкото непредвидимо беше разпространението на COVID-19 преди четири месеца. Тогава слагахме трапезата за други празници.