Една народна приказка поставя екзистенциалния въпрос: имаше ли Гюро глава? И достига до логично умозаключение: щом лани си е купил кàпа, следователно - имал е. Сега, когато до предсрочните парламентарни избори остават някакви си 3-4 дни плюс безсмисленият такъв за размисъл, на същия принцип можем да теглим чертата: щом ни чака гласуване идната неделя и предизборна кампания ще да е имало.

Имà, ама някак си под сурдинка, срамежлива някак си кампанийка. Без фойерверки, всенародни джамбурета и духова музика. Дори скандали нямаше - скелетите си останаха по гардеробите, нечии партийни книжки и мръсни досиета - по чекмеджетата. Дори една Костинбродска афера не си спретнаха за цвят претендентите. Умориха ли се политиците да лъжат народа? Или протестърска 2013 и двойно изборната 2014 издухаха отрано цялата пàра (може да се чете и парà - който както му се харесва) за свирката. Любителите на конспиративните теории съзират сговор между основните играчи да минат финалната права преди вота на пръсти. Всичко е възможно.

Освен това, все пак до вота остават няколко дни и топът може да гръмне в последния момент - както стана с Костинбордската афера (или далавера).

Но всъщност за какво толкова да се шуми? За пореден път българският избирател е изправен пред липсата на избор. С примамливия надпис „Промоция!", „Тотална разпродажба!", „Супер намаление!" му се предлага стока, която ако не се разпродаде тотално днес, утре ще бъде направо за разделно сметосъбиране. Повтаря се номерът на мургавата търговка, от който и да е пазар: в авангарда на сергията примамливо аленеят прекрасни прави, едри, червени чушки, но в торбичката на потребителя скачат загубилите своята девствена свежест, непощадени от процесите на загниване техни събратя от задния ред.

Независимо от шаренията от 20 партии и 7 коалиции, които драпат към властта, гласопускателят отново е на път да избира котката в чувал. Или малкото прасе, от което не знае каква свиня ще излезе. Защото дори в мижавата кампания не се чуват платформи, програми и намерения за управление. Защото дори слоганите на партиите и коалициите са изтъркани като калдъръм пред запустяла кръчма в обезлюдено българско село. А лицата на тазгодишната партийна реколта редуват такива, които са наченали своето политическо трупно разложение в годините, когато юношите, гласуващи сега за първи път, са се раждали, с други, обречени да си останат във вселенската неизвестност, от където ги измъкнаха.

Че сме в предизборна кампания напомнят само шатрите, където невинни в политическото си пристрастие младежи вдъхновено раздават флаери, листовки и тук таме по някое лукче на различни формации, които столичанинът механично взема и също така безпристрастно полага в първото кошче за боклук по пътя си.

И още дават младите хора разни полезни в битово отношение рекламни материали. Една партия се е спряла на кутия кибрит размери ХХL, гаче ли се кани да пали пожара на нова световна революция. Друга зарибява потенциалните гласоподаватели с хитроумно пластмасово приспособление, което замества монетката за пазарските колички в хипермаркетите - вероятно с внушението, че след изборите ще пълни и самите колички. Връх на креативността е убийствено натрапчив ароматизатор - за кола, ама става и за тоалетна, твърдят потърпевши - с партийно лого и номера от бюлетината. Алюзията с песента „Отзад се с рози накичи, насраното да не личи" явно е подценена от партийните пиари.

Ако се вслушаме или зачетем в срамежливо лансираните послания на всички, още на 6 октомври заранта „животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден". Ако синият химикал предния ден чавкоса именно техния номер, разбира се. Ама народът е казал - пàрен и кладенчова вода духа. А ние за четвърт век (как звучи - доста по-тежко от 25 години) сме чули толкова несбъднати подир обещания, че обещаното и в хладилника си да го видим - ще се ощипем: не сънуваме ли. Лъган лесно вяра не хваща. Затова и кампанията си джапа по терлици към логичния финал.

Започнала много-много по-рано от предвиденото по закон с натрапчивия въпрос #Кой?, преминала през мръсни номерца, удари под кръста, взаимни обвинения и обиди, затихнала като лятна буря таман в законополагащия й се месец, кампанията за парламентарни избори '2014 е на път да приключи отново с отворен въпрос - #Защо?

Единствения по-забележителен звуков фон в предизборната тишина бе тропотът на кубинките на хората на Йордан Бакалов (дали успяха да станат хора на Бакалов или така си останаха на Йовчев, или дори на Цветанов?) втурнали се по петите на търговците на гласове. И още шумоленето на банкноти - онези, с които споменатите покупко-продавачи на народна любов ще решават проблема на разлюбените от избирателите партийци. И на другите, очувалени (според прокурора) от Цветан Василев в неизвестна посока. И на третите - омачканите, омазнени, поизтрити двайсетолевки, които суверенът започва да къта в буркан-банк, за да му е светло и топло, без да му е много гладно зимъска.

Ако на финала все пак партийците решат да се активизират, да не забравят, че от недрата на народа, от когото очакват да ги избере е излязла мъдростта: Ка'т си пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша! Да го дават както досега, по-лежерно. Защото наш Гюро кàпа може да няма, но глава има. И ако я използва, не се знае - ако се вярва на социологическите и политически синоптици - може да се наложи много скоро да преиграват мача.