Корупцията е перманентен проблем на българското общество. От началото на 90-те години това е една от основните теми на всички предизборни кампании. По време на дългите преходни години дори са се появявали и политически формации, разчитащи само и единствено на антикорупционна реторика. Някои от тях дори са постигали добри изборни резултати, които обаче винаги са се оказвали нетрайни, защото решение на проблема не е намерено и част от електората просто е търсил следващ политически субект, на който да гласува доверие и да продължи да се надява, че най-после на корупцията ще бъде сложен край. Корупцията обаче е доста сложно явление, де факто нейното използване за предизборни цели опростява разбирането за нея, а това постепенно я превръща в много удобна тема за популистите. Ако веднъж се е стигнало дотам, то това означава, че корупцията е престанала да бъде обект на политически дебат и се е превърнала във възможност за разширяване на популисткото пространство в рамките на политическата система.

Говорейки конкретно за България, може да се каже, че именно този феномен се състоя у нас по време на годините на прехода и така вместо политическата ни система да стане основата за преодоляването или поне силното ограничаване на това явление, то тя по-скоро му се поддаде, което стана причина не само за развихрянето на популизма, но и за честата поява и изчезване на различни политически формации. Макар да става дума за малки формации, те все пак оказват влияние на политическата система. През различни периоди от близкото ни минало политическата ни система преминава през ясно разпознаваеми процеси на разрояване и овехтяване, което в немалка степен се дължи точно на превръщането на темата за корупцията в тема за удобна предизборна реторика и като основа за възпроизводството на популизма и неговото трайно навлизане в националните публични институции. На практика това развитие на нещата намали потенциала на институциите да се борят с корупцията. Към разширеното популистко пространство в политическата система интерес започнаха да проявяват и някои от основните политически формации. Те не се отказаха от базовата си идентичност, но включиха популизма в политическото си говорене и така, без да ги превзема, той навлезе в тях, т.е. те сами го приеха.

А както вече стана дума, корупцията е сложно явление. Тя може да се видоизменя. Появявайки се в едно преходно общество, чрез видоизменяне, тя може да се задържи в него и след приключването на прехода. И след това в продължение на много дълъг период от време да съпътства неговото развитие, създавайки препятствия не само спрямо икономиката, бизнеса и жизнения стандарт на хората, но и отваряйки възможности за потенциални заплахи за националната сигурност на страната и за нейното осигуряване със стратегически суровини, необходими за населението и икономиката в държавата.

Ето тук именно е и пресечната точка между корупцията и възможностите за външни влияния. На практика създаването на шпионски мрежи става точно чрез използването на корупционен инструментариум. Липсата на диверсификация при доставката на стратегически суровини (в продължение на дълго време България имаше този проблем) също би могла да се дължи на използването на корупционни техники. По принцип никоя страна не е застрахована срещу появата на корупция вътре в нея чрез външни влияния. Но когато в съответната страна корупционната среда съществува, то съпротивителните сили на публичните институции няма как да бъдат достатъчни, за да стане възможно своевременното блокиране на външните корупционни влияния. В този ред на мисли хипотетично може да се стигне дотам, че посредством външни корупционни влияния да се определя или поне да се влияе върху външната политика на страна, която иначе е независима и суверенна. За една трансформираща се икономика, която се стреми да изгради пазарни отношения, но все още не се е утвърдила като стабилна пазарна икономика, контактът с непазарни икономики може да носи определени рискове и дори би могло да е опасно.

Подобен контакт неминуемо довежда до забавяне на развитието на неутвърдената пазарна икономика. Тук е важно да се уточни, че не става дума за икономически регрес. Ако в световен мащаб са на лице условия за икономически растеж, то той ще се случва и на национално равнище. Настоящата година ще отбелязва ръст спрямо предходната и т.н., но при всички случаи нарастването ще става по-бавно и по-неуверено отколкото ако съответната развиваща се икономика си партнира с утвърдени пазарни икономики, които биха били полезни за нея не само по отношение на самия растеж, но и в структурно отношение. Тук става дума за икономически отношения и стандарти, гарантиращи стабилност и необратимост. Колкото по-добре изградени пазарни отношения и по-добре работещи публични институции имаме, толкова по-трудно би било страната да се поддаде на външни корупционни влияния. Проблемите за пазарните отношения и публичните институции могат да съществуват по линия на съществуването на вътрешна корупционна среда, могат да бъдат причинени и от външни корупционни влияния. Най-сериозен е проблемът обаче, когато тези два фактора се проявяват едновременно.

През цялото лято на 2020 г. в България имаше мащабни протести, подкрепяни от президента Румен Радев. Причината за това беше именно корупцията, която протестиращите припознаваха в лицето на тогавашния премиер Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Протестите обаче, както и начина, по който беше разбирана корупцията от кратко просъществувалите 45-то и 46-то НС, по-скоро потвърждаваха онова схващане за нея от времето на прехода - доста опростено и свързано единствено с определени личности и субекти.

Отсъствието на цялостен поглед върху явлението логично ограничи ефективността на неговото разглеждане, а до външните корупционни влияния въобще не се стигна. За тях заговори премиерът Кирил Петков през настоящия и предходния месец, т.е. по време на втория и третия месец от началото на руската война в Украйна. И това говорене е в контекста на необходимостта от повече диверсификация, свързана с вноса на енергоносители в България. След като "Газпром" спря доставките за нашата страна, темата за диверсификацията навлезе в публичното пространство с нова сила. Разбира се, между премиера и основната опозиция от ГЕРБ разминаването по темата е сериозно, но необходимостта от диверсификация не се подлага под съмнение. Просто опозицията твърди, че тя е постигната по време на нейното продължително управление, а министър-председателят не приема напълно тази теза, свързва бързото построяване на т.нар. "Балкански поток" с възможно външно копруционно влияние и критикува забавянето по работата със завършването на газовата връзка с Гърция. Неполучаването в пълен обем на евтиния азерски газ, за който страната ни има договор, е сериозен недостатък, възползването от тази възможност е необходимо не само заради цената, но и заради сложната ситуация като цяло на газовия пазар в Европа. Както вече стана дума изграждането на шпионски мрежи в страната също е свързано с използването на корупционни похвати.

Досега България е обявявала за персона нон грата руски дипломати не един и два пъти. В дейности в разрез с националната сигурност са уличавани и български граждани. Такива действия са били предприемани още по времето на Иван Костов като премиер (1997 - 2001), имало ги е и по времето на Бойко Борисов, както и сега, когато премиер е Кирил Петков. Никога досега обаче нито този въпрос, нито въпроса за доставката на суровини със стратегическо значение не са били разглеждани като потенциално свързани с възможни външни корупционни влияния.

Сегашната ситуация позволява проблемът с корупцията да бъде разгледан в концептуален контекст. Би било чудесно, ако управляващите решат да заделят време и усилия за една тема, която винаги се експлоатира по време на предизборни кампании, а преди две лета ясно се разбра, че съществуват сериозни обществени нагласи за преодоляване или поне ограничаване на това порочно явление. По принцип в центъра на борбата срещу корупцията и всички нейни проявления следва да бъде Народното събрание. Това е така, защото ефективната борба срещу явлението е тясно свързана с политическия дебат.

До момента за проблема с корупцията се е говорило много повече извън парламента, най-вече по време на предизборните кампании и много по-малко вътре в него. А от цялостното парламентарно говорене като извадим обвиненията в корупция към политическия опонент, ще стане ясно, че идеите и концепциите за противодействие представляват голям дефицит в работата на народното събрание. Всъщност по това могат да бъдат разпознати политическите формации, които действително имат волята да търсят решение на проблема. Това са тези, които са склонни да се ангажират трайно с антикорупционни политики, а колкото до самото говорене от парламентарната трибуна, включително и по конкретни корупционни казуси, то по такъв начин значим парламентарен принос не може да има. Конкретните корупционни казуси следва да бъдат на вниманието на компетентните следствени и съдебни институции. Когато страната ни влиза в някакъв вид икономически отношения със страна без пазарна икономика е добре да се прави оценка на риска, свързан с потенциални външни корупционни влияния. Този въпрос също следва да минава през политическия дебат и затова, ако се обмисли подобна процедура, то Народното събрание би имало своята важна роля в нея.

Президентът Румен Радев още преди две години на площада се ангажира с антикорупционната тема. Ето защо би било изключително полезно да разберем какво мисли той за външните корупционни влияния. Дали те не биха могли да се разгледат в Консултативния съвет по национална сигурност. Все пак няма съмнение, че те имат пряко отношение към националната сигурност на страната. За справянето с корупцията, и вътрешна, и външна, е необходимо политическо единство по темата и добра междуинституционална координация. Чрез конституционните си правомощия и авторитета, който би трябвало да има, държавният глава може да бъде много полезен. Президентът може да отправя и директни обръщения към гражданите. Темата за външните корупционни влияния би могла да бъде обект на поне едно такова. Нека отново да подчертаем - проблемът е сложен и лесни решения няма, необходимо е използването на правомощията и целия потенциал на всички публични институции в страната.