Когато френският президент Еманюел Макрон посети Ливан след взрива на пристанището в Бейрут, международната публика бързо забеляза един сериозен контраст. Той се състоеше в следното.

От една страна, държавният глава на Франция, без да спазва никаква социална дистанция и за скрит ужас на охранителите му, подаваше ръце и се прегръщаше свободно с обикновените граждани по улиците на охлузената им столицата, оглеждайки пораженията в Бейрут. От друга, малко преди това Макрон - като предпазна мярка заради Covid-19 - бе отказал да се ръкува със своя домакин и колега, президентът на Ливан Мишел Аун.

Но още при пристигането си в Ливан, френският президент даде ясно да се разбере, че той е там, за да помага, а не за да легитимира местния политически елит. Знакова част от последния е именно Мишел Аун, който нямаше да бъде избран за президент на страната, ако неговата партия не бе сключила сделка с Хизбула през 2016-та година.

"След визитата на Макрон в Бейрут, официално имаме нова секта. Тази на Макронитите". По този и сходен начин започнаха да се шегуват самите ливанци, чието общество е сектарно разделено на маронити (християни), сунити, шиити и друзи.

Но френската "връзка" в Ливан, освен дебелата и тежка историческа такава покрай колониалния период на Франция, си пролича и ден преди взрива в Бейрут, когато ливанският министър на външните работи, Насиф Хити, подаде оставка. Това се е случило след разговор с френския му колега Жан-Ив Льо Дриан, което породи определени тълкувания в посока на това, че Франция не е очарована не само от липсата на реформи на сегашното ливанско правителство, но и от начина, по който местният политически елит се е отнесъл към самия льо Дриан по време на неговото скорошно посещение в страната.

А Франция е важна за Ливан, защото Бейрут води сложни преговори с Международния валутен фонд, oт когото иска отпускане на помощ на стойност 10 млрд. долара. Преди взрива на пристанището в Бейрут, преговорите бяха изключително мъчни, бавни и трудни. Правителството на Хасан Диаб, министър-председателят на Ливан (вече в оставка), отказваше - под натиска на неговите политически патрони - да инициира необходимите реформи, срещу които да получи съответната финансова помощ. И Франция, и САЩ като че ли бяха вдигнали ръце от местния политически елит, когото считат за силно доминиран от Хизбула и Иран.

Именно Париж, след съгласуването с и участието на Вашингтон, инициира международна донорска среща за Ливан (по принцип това не е първата такава, която френските власти правят за държавата), на която бяха събрани над 250 млн. евро. Тези парични средства ще са предназначени за най-неотложните потребности на Ливан, свързани със закупуването на медицински материали и хранителни продукти. В същото време обаче пораженията в Бейрут от взрива се оценяват от местните власти на достигащи до 5 млрд. долара.

Този нелеп инцидент, породен от хроничната корупция и непотизъм в страната, дойде в и без това достатъчно сложен период за държавата.

Публичната задлъжнялост на Ливан достигаше рекордните 170% от БВП-то на страната. И преди взрива в Бейрут, Ливан вече бе в практически фалит и банките не позволяваха на хората да си теглят и без това вталените им спестявания.

Първо петролната криза, а после и тази покрай Covid-19, удариха най-големия източник на средства: паричните преводи от ливанците, работещи като емигранти в Саудитска Арабия и ОАЕ.

Ливанският паунд загуби около 85% процента от стойността си.

Безработицата в страната е 33%, малко над 15% от ливанците живеят под прага на бедността, а последният се докосва почти от 50% от населението.

И преди взрива на пристанището в Бейрут, през което минаваше между 60% и 70% от търговията на импортна икономика като ливанската, прогнозите показваха, че Covid-19 ще свие ливанската икономика повече от средното за държавите по света (12% срещу 8%). Институтът за международни финанси се ангажира дори с още по-черна прогнозна, според която редукцията на икономиката на страната може да достигне до 24% в рамките на текущата 2020-та година.

Според финансови анализатори настоящата криза в страната е по-лоша от този в периода на гражданската война в Ливан (1975-1990). Продоволствената и здравна криза също чукат на вратата.

На този тежък социално-икономически фон, именно взривът в столицата на Ливан бе капката, която преля чашата на местното търпение. Масовите протести от миналата година се подновиха и те доведоха до подаването на оставката на премиера на страната Хасан Диаб.

Последното обаче няма как да успокои ливанците, защото те прекрасно знаят, че правителството може и да си отиде (то всъщност вече има статута на временно такова), но статуквото ще остане. И то ще се възпроизведе отново: било с нови избори в страната, било чрез нов кабинет, излъчен от текущия състав на парламента.

Това е същото статукво, което отхвърли възможността за външно и международно разследване за причините и виновните за взрива в Бейрут.

Статуквото, възпроизвеждащо корупцията в страната, с която Еманюел Макрон отказа да се ръкува.