Съдбата на металургичния комбинат „Кремиковци" е неясна и обвита в гъста пелерина отровен дим.

Различни интереси се борят „за" и „против" съществуването му.

В същото време икономическите статистики в медиите отчитат противоречиви резултати.

От една страна, комбинатът осигурява между 2 и 3 процента от БВП на страната.
Този ръст обаче се дължи на продажбата на активите на металургичния гигант.

От друга страна, „Кремиковци" продължава да затъва в дългове, а непокритата загуба на комбината за 2007 година е почти 1 милиард лева.

На този етап проблемите на „Кремиковци" изглеждат нерешими и обявяването му в несъстоятелност идния месец изглежда логичен завършек на агонията му.

Едва ли обаче развръзката ще дойде толкова лесно. Очевидно сценарият на следващия епизод ще отведе „Кремиковци" в съда, за да се определи реда по изплащането на задълженията към кредиторите.

Възможните собственици на комбината - „Ворксла стил" и „Арселор Митал", не желаят да поемат дълговете на „Кремиковци" и са категорични, че предприятието трябва да обяви фалит.

Вижда се, че оздравителният процес за металургичния ни комбинат е химера. Поредното ни предприятие залязва и е на път да последва съдбата на други банкрутирали държавни компании.

Съдейки по многобройните примери, на които сме били свидетели по време на прехода, държавата стимулира привличането на чуждестранни инвестиции, но за сметка на собственото си производство.

През годините на прехода се видя, че привличането на чужди инвестиции се осъществяваше основно чрез унищожаване на работещи държавни предприятия.

След промяната през 1989 година ходът на икономическото развитие на страната се дължеше благодарение на тоталната разпродажба на основни държавни предприятия, които в миналото са били гръбнак на българската икономика.

Примерите със скандалните сделки с доведената до банкрут телекомуникационната компания БТК, „Плама" Плевен - „единствената фалирала рафинерия в света" - констатация на вестник „Труд", БГА „Балкан" - разграбван през целия преход и обявен в несъстоятелност едва при дясното управление през 1999 г., ясно показват каква съдба очаква и „Кремиковци".

Металургичният комбинат обаче е частна собственост, единствено земите му са държавни.

И тъй като работещите държавни предприятия са вече почти напълно изчерпани, въпросът е какво ще предлагаме на чуждите инвеститори след „Кремиковци"?
Разпродажба на природните ни богатства?

Впрочем, те също са продадени. Достатъчно е да се спомене рудника „Челопеч", продаден на цена, представляваща една хилядна от стойността на рудните му залежи.

Отговорът е: земя. Всичко държавно е разпродадено, остана само земята.

На този фон са логични апетитите за земите на металургичния комбинат.
Интересите на нови инвеститори са насочени към тях, тъй като инфраструктурата на столицата вече трудно предлага свободни терени за строителство.

По този начин активно се внушава необходимостта от ликвидация на „Кремиковци", а върху общественото мнение целенасочено се оказва влияние относно опасността от отровните изпарения на комбината, тровещи София.

Ако бъдат монтирани пречиствателни съоръжения, съобразени с екологичните стандарти на ЕС, проблем за софийския въздух няма да има.

Може да се отбележи, че в покрайнините на Виена, столица на Австрия и сърцето на Европа, има огромна нефтена рафинерия на OMV.
Тя е подсигурена с мощни филтриращи съоръжения и по този начин индустриалният процес е безвреден за жителите на Виена.

Случаят с „Кремиковци" не е такъв. Изтъква се, че инвестициите в пречиствателни съоръжения не са рентабилни.

Комбинатът е обявен за основен замърсител на софийския въздух, като остават на заден план значително по-вредните изпарения на автомобилите, циркулиращи в столицата, чийто брой е над един милион.

Вероятно „Кремиковци" замърсява софийския въздух толкова, колкото и циганските каруци са причина за задръстванията в столицата.

От една страна, в дългосрочен план София би могла да спечели от преустановяването на работата на металургичния гигант - вредните му емисии няма да тровят столичния въздух.

От друга страна обаче „Кремиковци" е стълб на нашата икономика и промишленост, осигуряващ значителен дял от износа на черни метали.

Твърде висока ще бъде цената за икономиката на страната ни като цяло, ако предприятието бъде закрито.

Вариантите като цяло са два: модернизация на промишления комбинат, съобразен с всички еко-норми и изисквания на ЕС, или закриването му, което ще остави внушителна пробойна в икономиката ни.

При втория вариант може да се мисли за строеж на нов металургичен комбинат извън София, но изграждането на новото съоръжение би било значително по-скъпо, отколкото обновяването на сегашното.

Вероятно решението ще бъде да се избере по-малкото зло...