Когато електричеството в Куба спря и милиони хора останаха без ток, първоначалните реакции извън островната държава отново последваха познатия сценарий - поредният провал на икономическа система, която не успява да се адаптира към новите реалности на 21 век. 

Но този прочит като че ли избягва по-голямата картина и по-големия проблем в международен и геополитически план. В тези планове кризата не е изолиран инцидент, а част от дълъг процес на натрупано напрежение между вътрешни ограничения и външен натиск в Куба, пише "Ал Джазира". 

Енергийният дефицит в страната е резултат от комбинация от остаряла инфраструктура, недостиг на горива и затруднен достъп до международни пазари, последните от които несъмнено се дължат на войната на САЩ и Израел в Иран. 

Последната доставка на руски петрол, около 730 000 барела, временно стабилизира енергийната система на Куба, но само за кратък период. Какво се случи след това? Фактът, че други планирани доставки се пренасочват към Венецуела показва колко крехка и слаба е логистичната верига, която поддържа кубинската енергетика.

В същото време американското ембарго остава ключов структурен фактор, който определя икономическите възможности на Куба като островна държава.

Независимо от политическите амбиции във Вашингтон, ограниченията върху търговията, инвестициите и финансовите трансакции създават среда, в която Куба функционира в постоянен режим на ограничен достъп до ресурси. Това превръща всяка външна доставка в геополитически акт, а не просто икономическа операция.

Същевременно с трудностите на островната държава САЩ поддържат видимо присъствие в Карибския регион, включително чрез военноморски патрули, които следят ключови маршрути за енергийни доставки.

Макар официално да се спекулира с регионална сигурност, американското присъствие се възприема като допълнителен натиск в момент, в който Куба е изключително уязвима.

Политическата реторика на президента на САЩ Доналд Тръмп за Куба, че тя е следващата държава на мушката му, допълнително ескалира напрежението между двете столици.

Изказвания, в които се говори за "вземане" или "контрол" над Куба от страна на американския президент, независимо от контекста им, се вписват в дълга историческа линия. Тръмп гледа на острова като стратегическа зона, а не като равноправен политически субект. Това възприятие се корени в десетилетия на идеологическо противопоставяне и геополитически скандал, който може да предизвика президентът на САЩ. 

В Куба реалността е много по-сложна от външните интерпретации и от твърденията на Тръмп.  

Кубинската държава функционира в двоен противоречив икономически модел - формална държавна система и широка неформална икономика, която реално поддържа значителна част от ежедневието. Това включва частни услуги, малки търговски мрежи, бартерни практики и силна зависимост от парични преводи от чужбина.

С времето този модел в Куба създава нови социални неравенства, които не винаги съвпадат с официалната политика, която островната държава изповядва. Достъпът до ресурси, лекарства и дори базови услуги често зависи не от държавата, а от външни връзки. Това постепенно променя социалната структура и създава нови разделения в обществото.

Ако трябва да бъде направена една кратка историческа ретроспекция, недоволството на кубинците от кризата в държавата и социалните неравенства избухна още през 2021 година, когато островът беше разтърсен от най-големите протести от десетилетия.

За първи път основните искания бяха директно свързани с ежедневното оцеляване - храна, електричество и основни свободи. Отговорът на властите беше бърз и твърд, което остави трайни последствия върху обществената динамика и доверието към институциите.

Въпреки вътрешните трудности и социално несправедлив живот, Куба продължава да има международно присъствие, което често остава извън фокуса на западния дебат. Чрез медицински мисии страната е изпращала хиляди специалисти в десетки държави, включително в Африка и Карибите, където те играят ключова роля в здравни системи с ограничени ресурси. Тази форма на "медицинска дипломация" се превръща в един от най-устойчивите инструменти на кубинската външна политика.

По време на глобални кризи като епидемията от ебола и пандемията от COVID-19 Куба не само изпраща медицински екипи, но и разработва собствени решения, които споделя с други държави. Това създава контрапункт на образа на изолирана и зависима държава, показвайки друга страна на същата система.

Куба е трудна за анализ държава, като може да бъде обяснено, че тя е едновременно уязвима и активна, зависима и влиятелна, ограничена вътрешно, но присъстваща външно. В зависимост от гледната точка Куба може да бъде описана като провален модел или като устойчив алтернативен проект. 

Днешната криза, която е много по-сериозна и задълбочаваща се, поставя островната държава под сериозно напрежение. Енергийният недостиг, външният натиск, военната активност в региона и вътрешните социални напрежения се трупат, създавайки ситуация, в която всяко ново развитие има ефект на бомба със закъснител, която съвсем скоро ще гръмне. Дали ще гръмне в ръцете на Тръмп, или той ще може да присвои каквото пожелае - предстои да видим. 

И точно в този момент Куба отново се оказва в центъра на по-голяма геополитическа обстановка на несигурност, която надхвърля икономиката и се прехвърля в сферата на влияние. Въпросът вече не е само как островът ще преживее кризата, а каква ще бъде ролята му в разпределението на силите в региона - и дали настоящата ситуация не е началото на нов етап в битката за острова. 

И още веднъж - дали Куба е следващата, или островът ще "потопи" Тръмп в опитите на американския държавен глава да разшири сферите си на влияние, часовникът тиктака. В чия полза обаче? На Тръмп или на Хавана?