През последните няколко години можем да кажем две неща за българската външна политика.

Един път, тя се активизира. Може би отличителната черта на третия кабинет на Бойко Борисов спрямо предишните му два се крие именно в повишената външно-политическа активност. Удобен случай за това бе и българското председателство на Съвета на Европейския съюз (ЕС), което даде допълнителен стимул и трибуна за дейност в тази посока.

Но могат да бъдат посочени и други инициативи. Например регулярните срещи от Балканския формат (България, Румъния, Гърция, Сърбия), чийто основен акцент е пътната и енергийна интеграция на споменатите страни. Или пък срещата за изглаждане на отношенията между ЕС и Република Турция, състояла се през месец март миналата година във Варна. Тогава българската страна бе домакин на председателя на Европейския съвет Доналд Туск, на ръководителя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и на президента на южната ни съседка Реджеп Ердоган.

Втори път, успоредно на повишената активност, българската външната политика доби и един ясен фокус - Северна Македония и Западните Балкани. Този вектор на дипломация не е нов, но бе реабилитиран. Той е обоснован от очевидни исторически причини, които едва ли имат нужда от аргументиране. Но така или иначе, България успя да използва ротационното си председателство на Съвета на ЕС, за да направи следните неща:

1) да вплете в дневния ред на ЕС темата за интеграцията на Западните Балкани в НАТО и ЕС;

2) да обясни и "облече" тази интеграция в рационален и работещ език (споделената изгода от инфраструктурната свързаност);

3) да защити българския национален интерес, свързан с това между страната ни и Северна Македония да няма "твърда" граница.

България направи всичко това въпреки германската резервираност, въпреки френската скептичност и въпреки руската недоброжелателност.

Знаем, че една победа и успех имат много бащи и майки, но именно България бе родителското тяло, което с добронамерената, последователната и търпеливата си позиция успя да създаде такава атмосфера, че да направи възможно подписването на Споразумението от Преспа между Северна Македония и Гърция. В същото време, разбира се, продължаващото напрежение между Косово и Сърбия е сиротно.

Разбираемо е, че балканският вектор на външно-политическа активност на България е важен. Но доколкото го позволяват способностите на страната, тя не трябва да изпуска възможностите, които се откриват в други геополитически плоскости. Още повече когато тези дипломатически хоризонти откриват възможности за икономически ползи на България.

Такъв външно-политически вектор на държавата представлява арабският свят. Присъствието на министър-председателя Бойко Борисов на срещата на върха на ЕС и Лигата на арабските държави в Египет дава повод за някои размишления в тази насока.

Арабският свят, разбира се, не е непознат периметър за българската икономическа и дипломатическа дейност. Най-общо казано, съществуващите отношения на България с държавите от Близкия изток и Северна Африка могат да се сведат до следните теми:

1) бежанският и мигрантски поток, в чийто апогей преди две-три години включително България се оказа по пътя на тези човешки потоци;

2) търговията на българско оръжие с държави от региона (по данни от 2017-та г. Саудитска Арабия и Ирак са двете страни, на които страната продава най-много военно оборудване);

3) радикализирането на български роми и други капсулирани общности в България (следствие на осигуреното финансиране и "школуване" от НПО-та, свързани с държави от арабския свят).

По отношение на мигрантския поток, то неговите балкански маршрути вече са като цяло парирани, основно благодарение на "бежанската сделка", сключена преди години между ЕС и Турция (затова и този поток се преориентира в посока Либия - Италия). А спрямо внезапното, но организирано боговдъхновение на български роми да се идентифицират със сунитската умма, българската държава, поемайки издръжката на основните вероизповедания, всъщност пресича техните алтернативни източници за финансиране и влияние (от саудитските НПО-та до турския Дианет).

Но да редуцираме отношенията си с арабския свят до мигранта, уахабита и Калашника би било грешка. Има най-малкото други две плоскости на отношения с държавите от Близкия Изток и Северна Африка, които не са експлоатирани от правителството.

Първата е свързана с новооткритите природни ресурси в Източното Средиземноморие и респективно проектът EastMed Pipeline, който ще мине през Гърция (от Израел към Италия). Този проект би бил допълнителна опция за захранване на газовия хъб "Балкан" (имащ вече руски - "Турски поток", и азербайджански - TANAP, опции за доставки). Разбира се, трябва да се отчита, че не всичко е гладко пред EastMed Pipeline, тъй като в проекта има рискове, свързани с оспорването на териториалните води (съответно и залежите под тях) между държавите от Източното Средиземноморие (Израел, Ливан, Турция, Гърция и Кипър).

Втората плоскост касае възможността България да се превърне в "изнесен" център за отглеждане и добиване на храни. Нека да дадем пример с Обединените арабски емирства (ОАЕ), които имат едва 5% обработваема земя и внасят около 90% от храните, които консумират. Емиратите вече направиха такива инвестиции - да го наречем сурогатно отглеждане на храни - в редица държави, включително в Сърбия и Румъния. Т.е. България изостава в този параграф, въпреки че е налице интерес от ОАЕ: в края на миналата година тук бе министърът на продоволствената им сигурност, Мариам ал Мехаири, която в прав текст каза, че Емиратите търсят зърно и фураж. Техните дипломати пък споделят, че инвестициите, свързани с продоволствена им сигурност, не "биха били завършени без сърцето на Балканите - България" (стратегията им включва България, успоредно на Сърбия, Румъния и Украйна).

Според експертите обаче съществуват пречки, които спъват потенциални инвестиции в тази сфера. Една такава е, че собствеността на българските земи е "раздробена", вследствие на което ние губим конкурентно предимство спрямо Сърбия и Румъния, където собствеността на земите и площите е по-скоро крупна, а тяхното управление е по-концентрирано. Втората пречка е, че все още не е сключено споразумение за взаимна защита на инвестициите (своеобразна "застраховка" за инвеститора).

Въпреки тези проблеми, България може да предложи добри възможности в преработващата промишленост (млекопреработване и месопреработване), продължават експертите. И ако губим конкуренцията за сурогатното отглеждане на храни от съседни нам балкански държави, то страната ни, с оглед на разположението си, може да предложи съпътстващи услуги като складирането и транспортирането на произведените в региона храни.

А добър пример за партньорство в този аспект вече съществува: Саудитска Арабия строи завод за фураж в Шумен.

Да, завод за фураж не звучи толкова геройски и напоително като да вдигнеш македонския БВП, напивайки се до Охридското езеро. Но за разлика от балканския вектор на българската външна политика, то арабският такъв не изисква инвестиции, а дава възможност за такива. И ако спрямо Балканите ние можем да водим политическа, то спрямо арабския свят трябва да правим икономическа дипломация.

Македонското девойче е хубаво, ама една камила може да носи повече.