Логично е, че кризата в Украйна и анексирането на Крим от Русия доведоха до това средният европеец, който има достатъчно късмет да живее в Европейския съюз (ЕС), да е изключително благодарен, че има тази възможност.

Геополитическите маневри, завземането на територии и фантазиите за по-голяма държава от времето на Карл Велики нямат място в ЕС. Ако стогодишнината от началото на Първата Световна война не е достатъчна, за да напомни този факт, тогава наглото отделяне на Кримския полуостров от Украйна от Владимир Путин може да бъде пример, как останалата част от Европа може да изглежда без ЕС.

Логиката не е доминираща, Путин - е. Ударът срещу Украйна може да бъде приравнен с удар срещу демократичната култура, единствената достатъчно мощна сила, която може да го свали от властта. Неговият авторитарен стил и безкомпромисен национализъм са намерили нови съюзници в страната и в Европа. Крайно десни и леви  партии, които осъждат ЕС, възхваляват действията на Путин.

Тези нелиберални страни целят да постигнат исторически резултати на изборите за Европейски парламент на 25 май и може би да се възползват от украинската криза. Ако крайно десните спечелят, както при последните избори във Франция и Унгария, Путин ще постигне всичките си планове в Украйна, дори и повече.

Големият страх на Путин е от въстание, като това на Майдана в Киев, което може да се случи на негова територия. Масовите протести в Москва срещу фалшифицираните избори през 2011 г. и 2012 г., както и големите демонстрации в Русия от 1990 г. насам разтърсиха страната. В допълнение към арестите и репресиите, държавата организира проправителствени контра-демонстрации, красноречиво наречени "Анти - оранжевите протести ", като препратка към демократичната Оранжева революция в Украйна през 2004 година.

Последва вълна от арести и строги мерки срещу гражданското общество и контрол на независимите медии, екстремни действия, за да се предотврати Оранжева революция или въстание с друг цвят в Русия.

Протестите и наложените ограничителните мерки, включително арестуването на членовете на групата Пуси Райът, поставиха началото на нова ера, която сега е в пълен разцвет. Русия изостави претенциите си, че иска да стане част или да бъде партньор на свободомислеща Западна Европа. Вместо това, Путин и неговите съюзници в Русия, като Руската православна църква и интелектуалци националисти, предпочитат авторитарна "евразийска" Русия, която определя себе си срещу Запада и западните ценности.

Това е един род "Руска изключителност" като път между Изтока и Запада, неразделна част от който е мирогледът, основан на колективистични, традиционалистки и милитаристични ценности. Според тази логика Русия има историческо право на една империя, която достига отвъд нейните настоящи граници.

Кореспондентът в Русия на немския ежедневник Тагесцайтунг (Die Tageszeitung) твърди, че днес в Русия тази евразийска идеология се вижда почти навсякъде, от политическите партии до мозъчните тръстове и дори е вградена в учебните програми на училищата и университетските учебни програми. "Просто няма друга обществена дискусия днес в Русия различна от тази".

Действията на Путин в Крим трябва да се разбират в този контекст. Една от целите на анексирането на Крим беше да бъде спряно зараждането на опозиционно движение в самата Русия. Медиите в Русия представиха анексията като патриотичен триумф, което повиши популярността на Путин в социологическите проучвания.

Няма да има площад Майдан в Москва. Нито пък вероятно ще има протест срещу призивите на Путин в Русия за " близка чужбина", а именно Беларус, Молдова, Кавказ и Централна Азия. Това е в сферата на интересите на Русия и поддържането й в нестабилност е част от плана на Путин.

Русия очевидно притежава средствата и силата да подкопае тези страни по редица начини. В миналото е играла с енергийната карта срещу Украйна и Беларус. През 2008 г. руските войски навлязоха в Грузия. Сега, анексията на Крим е предупредителен изстрел в цялата „близката чужбина".

За демократичната опозиция в тези страни последиците от кризата в Украйна са огромни. В Беларус свалянето Александър Лукашенко, който е съюзник на Русия се оказа сложна задача още от самото начало. Сега е ясно, че опозицията е против пълната власт на Русия. Това дава на Лукашенко възможност да възстанови загубеното доверие и да се справи с несъгласията, ако се наложи, използвайки под предлог отбраната на страната.
„Дали гражданите на Белорусия искат руските войски в Минск? Или гражданска война като тази, която заплашва Украйна? Или фашисти да вземат властта? Ако не, тогава трябва да се придържат към режима на Лукашенко." Това е начина, по който тази логика работи.
В Молдова има вече отцепена държава - проруската Приднестровска молдовска република, чиято малка територия е вклинена между Молдова и Украйна. Русия може да приложи още по-лесно, тактиката, която приложи в Крим, тъй като руските войски вече са там.

Замразените конфликти в Грузия, в Абхазия и Южна Осетия са също потенциални пионки. Всички тези страни са съществували в състояние на неопределеност в продължение на години, сега те са между НАТО и ЕС от една страна и Русия от друга.

Може би, преди кризата Крим, имаше възможност ЕС и Русия да се споразумеят за споделени структури за сигурност и търговските зони в тези страни. Но както на Запада, така и на Русия липсва политическо въображение, за да направят това.

Джордж У. Буш дори искаше да предостави веднага членство на Грузия и Украйна в НАТО през 2008 година. Независимо от това, Ангела Меркел беше права да го спре, Германия не последва идеите за конкретни предложения за съвместни структури за сигурност.

Разбираемо е, че европейците от Централна Европа - Прибалтика, Вишеградската група (Унгария, Полша, Чехия, Словакия ), Румъния и България - повече принадлежат към НАТО.

Кризата се отразява на политически култури и в тези страни. В Полша например сегашното дясноцентристко правителство бе загубило голяма част от подкрепата си според проучванията на общественото мнение. В момента то е на върха отново, след като концентрира усилията си върху това, което то определя, като реалната заплаха от страна на Русия за териториалната цялост на Полша. Полша отново планира система за противоракетна отбрана и други допълнения към арсенала си. Министър -председателят Доналд Туск дори отиде толкова далеч, че заяви в една от речите си, че той не знае дали "децата ще ходят на училище тази есен."

Съюзниците на Путин в ЕС, както изглежда също са в подем, съдейки по резултатите от последните избори във Франция и Унгария.

Всъщност, националните популисти и упоритите ксенофоби от ЕС, които маршируват под знамената на етническия национализъм са склонни да виждат света по начин, който много прилича на този на Путин. Те чувстват, че народите трябва да преследват своята историческа съдба, разбира се под твърдата ръка на решителен лидер. Те не споделят нито една политическа коректност на модерния либерализъм за правата на малцинствата, социално разнообразие или наднационално управление.

Лидерът на френската десница, Марин Льо Пен, заяви, че "изпитва страхопочитание" към Путин и го посети този месец в Москва, където тя обвини Запада за започване на "нова Студена война" срещу Русия.

Наскоро преизбраният министър-председател на Унгария Виктор Орбан също е привърженик. Всъщност, Орбан и Путин имат много общи възгледи, като например тяхното ниско мнение за ЕС.

В разгара на кризата в Крим, Орбан подписа споразумение с Русия за заем за закупуване на ядрена технология за Унгария. Бившият свиреп критик на Съветския съюз и на пост-комунистическа Русия, г-н Орбан, сега споделя културния консерватизъм и презрението към „упадъка" на запада на г-н Путин. И двамата лидери са привърженици на колективния държавен капитализъм, който поставя държавата над частното предприятие. Както и в Русия, чужденците, които инвестират в Унгария не могат да очакват защитата на върховенството на закона", пише Филип Стивънс въвд Файненшъл таймс.

В рамките на ЕС крайно десните партии като Националният фронт на Льо Пен, антисемитска партия Йобик в Унгария, крайнодясната Партия на свободата в Холандия и Фламандски интерес в Белгия имат широка подкрепа според социологическите проучвания. Някои наблюдатели смятат, че евроскептиците могат да получат една трета от гласовете на изборите през май за Европейски парламент, който е сърцето на демокрацията в ЕС.

Много европейци възприемат "мирната програмата" на ЕС като даденост и смисъл на неговото съществуване. ЕС изглежда слаб до Путин, който знае какво иска и просто го взема. Пред лицето на глобализацията склонността на много европейски страни е да се лишат от власт за вземане на решения и да се уповават на националистически лидер, който ще разреши проблемите.

В навечерието на гласуването през май демократите в Европа трябва да изяснят този момент и да подчертаят колко важни са нормите на ЕС за социална справедливост, устойчивост, дипломация над силата на оръжието, принципите на правовата държава, защита на потребителите, свободно движение най-вече в лицето на хора като Путин, които ги отхвърлят.

Европейците ще направят добре, ако си спомнят, че да си част от ЕС означава, че страните не могат да се местят като пионки в геополитическата игра на шах. Ако европейските гласоподаватели дадат отпор на ЕС гласувайки за екстремисти, те ще дадат тласък на един свят от представите на Путин, подобен на този, който имаше в Европа преди един век, през 1914 година.