Кризата с коронавируса (Covid-19), обхванала почти целия свят за няма и три месеца от своето начало, доведе до прозрението дори на най - сериозните поддръжници на неолибералната идея, че "невидимата ръка на пазара" не може да решава всички проблеми.

На своето място с тежест дойде истината. А тя е, че националната държава е необходимото рамо, на което да се облегнат гражданите, бизнеса, здравеопазването и всяка сфера на обществения живот. Да подчертаем изрично, че става въпрос за държавата на мястото си и в ролята си - тази институция и обществен организъм, който в момент на криза и извънредно положение да е в състояние да се погрижи за гражданите, техните права и интереси.

Да погледнем картинката в България. На 8 март Националният оперативен щаб обяви първите случаи в страната. На 13 март, след 31 доказани случаи на коронавирус, Народното събрание, по предложение на Министерски съвет, гласува обявяването на извънредно положение в страната.

Още същата вечер врати затварят заведения, магазини, фризьорски салони, фитнеси, цветарски магазини, големите МОЛ - ове, редица други дейности и услуги от ежедневието ни.

С илюзията, че бързо ще се справим със ситуацията, в комплект с вродената ни недоверчивост към властта (която и да е тя), май не разбрахме какво точно се случва.

Една седмица след обявяването на извънредното положение, ефектът от затворения малък и среден бизнес и от нарастващите проблеми на големия, започна да придобива много, много сериозни размери. 1000 човека са се регистрирали на Бюрото по труда като безработни само за 20 март. Очаква се бройката да нарасне значително, което признава и социалната министърка Деница Сачева (на 02.04. бройката регистрирали се само за ден вече е 4 777).

Малкият и среден бизнес в България по принцип и де факто е с дрескод "бесилка" и сегашната криза просто го доубива.

Интересна е ситуацията с големия капитал. След години, в които корпорациите и едрия бизнес настояваха пред правителство, синдикати и парламент редица защити на работниците, предоставени им от закона, т.е., от държавата, да отпаднат, днес те също търсят помощ от тази държава. А 30 години ни учат, че държавата е лош стопанин и едва ли не трябва да поверим управлението само на НПО - та и на "въздесъщия" пазар.

Ето само малка част от доскорошните искания на големите работодателски организации: при майчинство да не се начислява платен годишен отпуск, първите три дни от болничния да си ги плаща служителя, договор с нулеви часове (работникът е на разположение на работодателя, когато има нужда), увеличаване правото на часове извънреден труд. Нека да не се разбираме погрешно - както малкият, така и едрият бизнес със сигурност има право да получи помощ в кризисната ситуация. Все пак корпорациите са и едни от най - големите данъкоплатци, работят, произвеждат, дават своя дан, както се казва. Но следващия път, когато настояват минималната работна заплата да не се увеличава, да се сетят, че - както държавата към тях, така и те към нея.

Правителството все пак взе някакви мерки за подкрепа на бизнеса, колкото и неадекватни да са в сравнение с другите европейски държави. От тези мерки обаче ще се възползва почти само големия бизнес. Малката детска занималня в областния град, която смогва горе - долу да покрие наем, сметки, заплати, данъци и осигуровки се преоблича в споменатия по - горе дрескод "бесилка".

Предложената система 60/40 всъщност не би могла да се нарече кой знае каква помощ. Осигурителна ваканция за работодателите, например, няма и не се предвижда. Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) излезе със становище, че само предприятия и компании, които все още не са изпаднали в дълбока криза ще могат да се възползват от предлаганата мярка.

АИКБ представя и изчисления, че 60/40 всъщност е 23/77, защото: при брутна заплата от 1008 лв. (посочена и в сметките на Министерство на финансите като пример), предприятието прави общ разход от 1 203,75 лв., осигурителните и данъчни плащания за сметка на работника са 225,81 лв., а тези за сметка на работодателя - 195,75 лв. Така държавата получава обратно 421,56 лв. Ако компанията реши да се възползва от мярката 60/40, то при горепосочената заплата, държавата реално ще помогне със 183,23 лв., което е 23%, не 60.

От АИКБ са категорични, че малкият и средният бизнес, в който са заети ¾ от работещите българи, няма достатъчно резерви, за да приложи подобна мярка.

Позицията на Владислав Горанов за схемата 60/40 не е изненадваща. В ефира на Нова телевизия финансовият министър заявява: "Идеята на подобен тип механизъм не е да запази тези предприятия, които няма да могат да съществуват и които са толкова ударени от кризата, че няма шанс да оцелеят. Целта на мярката е да подпомогне тези, които искат да запазят своята заетост и виждат перспектива в следващите месеци."

Изказването е меко казано нагло в ситуация, в която хиляди хора се записват в Бюрото по труда и стотици малки фирми няма да отворят врати след края на извънредното положение. Едва ли собственикът на фитнеса не иска да запази дейността си, но, според думите на финансовия министър, това явно няма значение. Същевременно години наред точно малкият и среден бизнес е притискан от всевъзможни и ежегодно променящи се регулации и изисквания, които често водят единствено до бумащина.

Публичното пространство е залято с призиви за "диалог с държавата", "помощ от държавата", "държавата да даде това" и т.н. Какво стана с философиите, че ролята на държавата трябва да бъде сведена до минимум, че тя е лош стопанин, а най - добрият лек за проблемите е пазарният фундаментализъм?

Не, държавата не е лош стопанин, лоши са тези, които временно "стопанисват" нея.

Националната държава стана отново модерна, а краят на историята не се състоя (Фукуяма). В кризата, която е отчасти невидима, а понякога и крещяща, особено като перспектива, единственото глобално нещо ще са последиците в социално - икономически план. Всеки търси държавата. А нея трябва да я има като демократична конструкция и обществен организъм.