Ще защитим тезата, че договорените от Нормандската четворка Мински споразумения I и II окуражиха Путин да нападне Украйна.

Да припомним какво се случи преди 7-8 години: Русия анексира Кримския полуостров, въоръжи сепаратистите от Донецк и Луганск и ги насърчи да окупират части от териториите на двете източни украински области.

Независимо, че първият Мински протокол бе изготвен от Тристранната контактна група с представители на Украйна, Русия и ОССЕ, Нормандската четворка (Германия, Франция, Украйна и Русия) бе решаващият фактор за неговото приемане. Второто споразумение - Пакетът от мерки за прилагане на Минските споразумения, бе предложен лично от Ангела Меркел и Франсоа Оланд след консултации с президентите Петро Порошенко и Владимир Путин.

Извеждаме първата причина за провала на Минските споразумения от нашата убеденост, че ако Украйна бе останала ядрена сила, Путин никога не би посмял да я нападне. Киев се разоръжи срещу дадените му гаранции. С Будапещенския меморандум за гаранциите за безопасността във връзка с присъединяването на Украйна към Договора за неразпространение на ядрено оръжие от 1994 година, подписан от президентите Бил Клинтън, Борис Елцин и Леонид Кучма, и от премиера Джон Мейджър, САЩ, Руската Федерация и Великобритания се задължават да зачитат независимостта и суверенитета и съществуващите граници на Украйна и ѝ дават още пет други гаранции. Сравнението показва, че сред подписалите Минските споразумения I и II няма действащ правителствен лидер. Това ги прави негарантирани - подписите са на швейцарски дипломат, на бивш украински президент, на посланика на Русия в Украйна и на сепаратистите.

И така първата причина за провала е, че гарантите от Будапеща - САЩ и Великобритания, не присъстват в Нормандския формат, което се дължи както на нежеланието на президента Барак Обама и на премиера Дейвид Камерън да се ангажират с конфликта, така и на позицията на Меркел и Оланд, че присъствието им, особено на янките, по-скоро ще обостри напрежението, отколкото ще го смекчи.

Така стигаме до втората причина. Неучастието на САЩ и Великобритания даде редица предимства на Кремъл. На първо място взаимните интереси: преди войната Германия бе силно зависима от руски въглеводороди и суровини - внасяше до 55% от природния газ, до 52% от антрацитните въглища, до 34% от петрола; Франция имаше съвпадащи интереси с Руската федерация от Западните Балкани до Северна Африка и бе готова да вгради Русия в архитектурата за сигурност на Европа. (Президентът Емануел Макрон, включително на цената на подигравките, продължава да общува с руския си колега, вярвайки, че това по някакъв начин може да промени плановете му.) Това позволи на Путин да използва германския икономически прагматизъм и френските външно-политически амбиции като инструмент да поиска невъзможни отстъпки от Киев и да принуди президента Петро Порошенко да ги приеме.

Третата причина са именно невъзможните отстъпки. Русия изискваше от Украйна:

  • Да проведе местни избори на отнетите ѝ територии, без да е указано кога всички незаконни въоръжени групировки и военна техника, бойци и наемници ще се изтеглят от тях (виж т.3, т.9 и т.10 от Минския протокол I);
  • Да проведе въпросните местни избори на тези територии преди Москва да върне на Киев контрола на украинско-руската граница (т.9 от Минско споразумение II);
  • Да осъществи конституционна реформа с ключов елемент децентрализацията, като приеме нова Конституция, в която да предостави специален статут на отнетите ѝ територии, който да съгласува със сепаратистите (т.11 от Минско споразумение II).

Казано просто и кратко: Киев трябваше да проведе местни избори в територии, които са окупирани от чужда държава и да промени Конституцията си по такъв начин, че държавният организъм на страната да бъде зависим от донбаските проруски сепаратисти; да приеме съществуването на руски ексклав в Украйна, от който да зависят вътрешната и външната ѝ политика. Някой от гарантите на Будапещенския меморандум трябваше да се разтревожи, че вместо Русия да е гарант за суверенитета и териториалната цялост на Украйна, тя ги присвоява. Но това не стана.

Така, по инициатива на канцлера Меркел и президента Оланд, Путин се оказа в ситуация "печели-печели":

  • Ако Киев действаше според Минските споразумения, щеше да се откаже от значителен суверенитет и да води силно зависимо от Москва съществуване (автономният статут на Донбас предполага както съществуването на отделни от украинските правораздавателни органи, така и евентуално волеизявление на въпросния регион спрямо присъединяването на Киев към ЕС и НАТО);
  • Ако Киев не спазваше Минските споразумения, и конфликтът се удължаваше във времето, и украинската евроатлантическа интеграция бе блокирана.

Франция и Германия продължаваха да пристискат Украйна в две основни посоки: да предостави автономия на руските сепаратисти и да започне преговори с тях. Вече стана дума какъв ефект би имало първото, а преговорите с руските сепаратисти биха означавали Киев да признае, че конфликтът е граждански (тоест да приеме, че Москва не воюва в Донбас), влизайки по този начин в руския наратив. Тази позиция на двете европейски държави доведе до това, че Путин постоянно да усилва натиска и претенциите си, които накрая прераснаха във война и анексия на Луганск, Донецк, Запорожие и Херсон.

Неуспехът на НАТО в преговорите с Русия (в него включваме и дистанцирането на Вашингтон и Лондон) разкрива опасни външнополитически слабости и дълбок дефицит на отговорност към мира в Европа. Изводът е ясен - прикритото, но хронично съглашателство с Москва, доведоха до агресията на Путин срещу Украйна.