По някакво странно съвпадение в дните, когато за пореден път македонският премиер Зоран Заев извърши провокация срещу българската държава и обяви, че договорът от Преспа идентифицира пред света наличието на македонски език, очите на паметника на цар Самуил в София изгаснаха. Ако оставим настрана спорния въпрос дали трябва да светят очите на царя, моментът се получи много символичен. Изглежда и Самуил склопи за втори път очи, довършен от неспособността на управляващите да защитят страната от вербалната агресия на македонския премиер. Заев, който много се прегръщаше и мазнеше на Бойко Борисов преди подписването на договора за добросъседство, за втори път провокира тежко България. Първият беше през август, около честванията на Илинденско-Преображенското въстание, когато Заев обяви въстанието за македонско, а после рече: "Братя българи, сгреших." Сега няма извинение, и няма, и да има. Винаги така става, когато отстъпиш веднъж или дваж и твоят партньор види, че номерът минава. Още повече, че Заев чувства зад гърба си мощната евроатлантическа подкрепа, без която нито щеше да е на власт, нито щеше да управлява, защото както показа референдумът за името на страната, неговото правителство се ползва с подкрепата само на албанските партии, мизерна част от македонските славяни и най-важното чуждите посолства. Никога не трябва да забравяме ролята на САЩ и ЕС в установяването на властта на Заев, в подписването на договора от Преспа за името на Македония и американското акушерство на Договора за дружба и сътрудничество с България.

Тежко впечатление оставя мълчанието на министър-председателя Бойко Борисов по темата, който изглежда предостави на вицепремиера и лидер на ВМРО Красимир Каракачанов да бъде говорител по темата. Но какво да каже Борисов? Заев е предприел тактика да му забива ножове в гърба, а после да се извинява. Борисов пък един път зае национално отговорна позиция и заяви, че не одобряваме името Северна Македония, а после подви опашка. Той изглежда изчерпан по темата.

Каракачанов директно хвана бика за рогата и каза на македонците, че няма да получат българска подкрепа за НАТО и ЕС, ако продължават с това поведение. Бъдете сигурни, че те ще продължат, просто нямат друго поведение, защото цялата претенция за македонска нация се крепи на отричането на българския им произход. Думите на лидера на ВМРО макар и верни и с рационално зърно обаче увиснаха във въздуха. Те щяха да имат тежест и тази политика можеше да работи преди да подпишем договора за добросъседство. Сега остана впечатлението, че българското правителство предпочете да каже правилните неща, но със закъснение и то изречени от второстепенна фигура, която по силата на партийната си принадлежност трябва да каже тези думи. Т.е., че това е по-скоро партийна, а не държавна позиция. Още повече, че в българските политически и околополитически среди се смята за добър тон да се повтаря до замайване, че България много искала Македония да стане член на ЕС и НАТО, с подтекста, че в името на тази висша цел е нужно да преглътнем някои неща. Защо? Каква е ползата за България от членството на Македония в НАТО например? Как това ще повиши безопасността на нашата страна? Членството в НАТО не може априори да предотврати възникването на конфликти между страните-участнички. Турската инвазия в Кипър през 1974 г. е ярко свидетелство за това и не спадащото напрежение между гърци и турци свидетелства, че НАТО не е панацея против националните вражди. Още повече, че заплахите пред Македония са от вътрешно естество, а не от външно. Ако границите на страната претърпят промяна, това няма да е заради чуждо нашествие, а защото албанското малцинство ще поиска да живее в една държава с другите албанци и никакви военни съюзи няма да помогнат в този случай.

Причината Македония да бъде пробутвана в НАТО, дори с цената на разцепление в македонското общество, е желанието на САЩ, водени от своите национални интереси - да се създава все по-голям военно-политически алианс на фона на конфликта с Изтока, а по специално в Източна и Югоизточна Европа да се изгради и "санитарен кордон" между Западна Европа и Русия.

Тук конкретна полза за България няма. Ние сме актьори в чужда пиеса. Нашите външнополитически действия спрямо Македония са подчинени на чужда логика, която не е задължително да съвпада с националния ни интерес.

Членството на Скопие в ЕС е по-различна история. Македония има призрачни шансове да бъде приета в близките десет години, а може и повече. Съюзът не е в добра кондиция, а приемането на разкъсвана от вътрешни противоречия страна едва ли много ще го усили.

България обаче не може да си позволи Македония да влезе в ЕС, без да имаме изградени защитни бариери срещу македонизма, който е опасен за нашата страна. Не можем да си позволим македонстващите в Скопие да използват европейските механизми, за да наложат в Европа измислиците, които представят за своя история от преди 1944 г. Това фактически ще означава узаконяване на европейско ниво на агресията срещу българската история и съответно срещу националното ни самочувствие. Да не говорим за налагането на един български диалект като официален език на ЕС, под името македонски или пък северомакедонски. Това ще има най-печални последици, защото ще отвори широка врата за провокации срещу българщината, а може би и за териториални претенции.

Не мислете, че това е пресилено твърдение. Точно с този мотив България беше против името Северна Македония, до момента в който правителството на Бойко Борисов рязко млъкна по темата, нищо чудно поради външен натиск. Нищо хубаво не може да се случи, когато едни национализми бъдат удовлетворявани за сметка на други национализми. Македонизмът, в чиято основа е отрицанието на българското, е от онези идеологии, които колкото повече ги храниш, толкова повече им расте апетитът.

Всички български външни министри, от Ивайло Калфин до Екатерина Захариева, винаги са казвали, че подкрепата на страната ни за членството на Македония в ЕС не е безусловна, но реално колко от тях или по-точно кои правителства формулираха оная линия, която е недопустимо да бъде прекрачвана от наша гледна точка. В крайна сметка след като Гърция успя да издейства цяла една държава да си смени името и така защити националния си интерес, защо ние да не можем да го направим? Защо да не заставим Скопие, както предложи и вицепремиерът Каракачанов, да подпише документ, който на всичкото отгоре ще бъде и с вярно съдържание, че историята на тази държава започва след 1944 г., а преди това историята й е обща с тази на българския народ. Защо да не го направим след като истината е на наша страна? Нима американският посланик в София е по-страшен от американския посланик в Атина?