Преди точно една година националният координатор за борба с антисемитизма и зам.-министър на външните работи Георг Георгиев призова по повод традиционно неонацистко шествие в София на 16 февруари: "Луковмарш" може да хвърли срамно петно върху репутацията на България в историческия момент, в който председателства Съвета на ЕС."

Така и стана. "Луковмарш" - "маршът на омразата", по думите на самия Георгиев, на който се чества паметта на ръководителя на фашисткия Съюз на българските национални легиони, се проведе и хвърли срамното си петно. Както го хвърля от 2003 г. и ще го направи и тази година. Забележете обаче, представителят на властта, в случая ГЕРБ, говори за "срамно петно" конкретно във връзка с годината на българското европредседателство, един вид "поне сега да не се срамим пред чужденците". През другите години не сме били свидетели на чак такава загриженост. Лицемерие.

Шестнайсета година, въпреки призивите на най-различни организации - леви, либерални, просто почтени без идеологическа окраска, въпреки призива на различни общественици, еврейски организации у нас и в чужбина, "Луковмарш" се провежда с факли, без факли, с формални забрани от общината, но се провежда - факт. Няма никакво съмнение, че спирането на "Луковмарш" е по силите на държавата. Тя може да забрани организациите, които го провеждат, да ограничи достъпа на чуждите участници, да респектира българските му почитатели и да освободи улиците на София от нацисткото шествие. Нищо такова не се прави. И за това си има причини.

Сегашната ни власт, както и други подобни нея от Източна Европа, е прегърнала антикомунизма, поради липсата на каквато и да било друга съзидателна идеология, ако не броим за такава корупцията. Този антикомунизъм обаче е доста специфичен, в него не става просто дума за разобличаване на идеологията, а за тотално отричане на периода след 1945 г. Това има и своите геополитически последствия, но всъщност става дума за реванш на загубилите от Втората световна война. За преиграване на ситуацията. Една и съща картина наблюдаваме от Прибалтика, през Варшава, Будапеща, Загреб та до София. Националисти, крайнодесни, откровени фашисти не просто надигат глава, а гордо вече крачат по улиците на съответните столици. За разлика от западните им събратя, в техния наратив присъства обилно русофобията и поради това те не влизат в противоречие с целите на отвъдокеанския ментор на правителствата им.

Вижте Украйна. В търсене на национална идентичност тя заложи на русофобията, на търсенето на "героично минало" сред масовите убийци на поляци и евреи от УПА, на героизирането на нацистки съучастници и престъпници. При това далече преди събитията от 2014 г., които станаха възможни и заради тази идеология на омразата. Сега страната балансира на ръба на пропастта, а по улиците на Киев маршируват колони на Националния корпус със знака "Волфзангел", използван от СС-дивизиите през войната. Нищо патриотично няма в това. Има само омраза и извечната заблуда, че ако смачкаш или удавиш в кръв противниците си, нещата ще се наредят от само себе си. Няма да се нареди. Ще има катастрофа, друго не е дадено.

Всъщност, когато говорим за "фашизъм" и "нацизъм", ние говорим за престъпление и престъпници. Едни от най-страшните в историята. Това обаче някак си се схваща като забулено от мъглата на времето. А тези по улиците, които честват ген. Луков, всъщност отдават почит на престъпната идеология и престъпниците, довели до десетки милиони убити само в Европа.

Тези дни писателката, дипломат и бивш народен представител Леа Коен написа в социалната мрежа: "Луковмарш" е обмислена проява на фашизирани елементи и няма нищо общо с патриотизма, а с носталгия по хитлеризма с всички негови атрибути." И още: "Луковмарш" е червена линия в българската политика."

Като стана дума за червеното. Ген. Луков е убит от комунистическа бойна група, а в България има закон, който обявява комунистическия режим за престъпен. Следователно ген. Луков и подобните нему са жертви на престъпници, ерго, невинни жертви и като такива паметта им трябва да получи реванш. Ето под такива не много хитри концепции фашизмът се завръща в Европа, под маската на антикомунизма, макар че в днешната Европа, а и в България социалистите и социалдемократите са далече-далече от онези комунисти, умирали за своята идея преди и по време на Втората световна война.

Едно време в българската историография като задължителен присъстваше термина "монархо-фашизъм". После се оказа, че терминът не бил коректен, монархът си бил сам по себе си, фашистите сами по себе си, и държавата - и тя си била башка. Комунистите ги били омесили в едно.

Сега, в България пак се разхождат фашисти по улиците, комунисти кажи-речи не останаха, във властта са я бивши милиционери и настоящи милионери, я бивши мутри. Какво ще да правим, да струваме, само да не стане така, че някой ден да обясняват на бъдните поколения как термина "мутро-фашизъм" бил некоректен. Защото в нашето време фашистите си били отделно, мутрите си били отделно, а държавата си съществувала сама по себе си. Ако просто седите и гледате отстрани това, което се случва, тия три съставки ще се омешат заедно сами по себе си. Защото се привличат.