Сякаш не е имало лято, сякаш не е имало ваканция. Политическият сезон преди няколко седмици беше закрит с простотии, с простотии откриват новия в началото на септември.

Първите новини оставиха публиката с впечатлението, че главен приоритет на политическия хайлайф е как да бъде изритан Реформаторският блок от властта и как на мястото на досегашното мнозинство да се възцари една блага ориенталска коалиция между ГЕРБ и ДПС, та на всички да им дойде сърце на място. Какво става със съдебната реформа, майката на всички реформи, гордостта на управлението? След като се направиха най-дълбоките метани и най-унизителните пазарлъци само и само да се приеме тази половинчата промяна във ВСС, накрая даже и тя няма да мине. Отлага се за неопределеното бъдеще - някъде след местните избори, когато преброим за пореден път пилците. Защо? Ами Седефчов щял да размишлява и да чака позицията на Конституционния съд.

Законът против корупцията падна с гласовете на опозицията и неадекватното поведение на части от управляващите. Формацията на Първанов, която чрез вицепремиера си Калфин подкрепи законопроекта на Министерския съвет, в парламента се извъртя.
Социалистите са против, което е изумително. Та те са опозиция! Те би трябвало да са първите, които да искат да клатят високите етажи на властта, от които са временно отстранени. А може би се страхуват да не ги подгонят за времената, когато самите те са били по високите етажи. Много чиста съвест, няма що! А може би просто по детински са на инат на всичко, което предложат управляващите. Много зряло, нямо що!
Патриотичният фронт се въздържа. Защо? Или си "за", или си "против". Или като си нов на софрата, чакаш да видиш дали и колко сладка е корупцията и чак тогава да решиш дали да я бориш или не. БДЦ пък отчасти се въздържаха, отчасти бяха против. Те, горките, се чудят на коя страна да се наведат.

Каквото и да е, с невъоръжено око се виждат две неща. Първо, сякаш по някаква причина всички искат да цакат Реформаторския блок и второ - всички взимат решенията си след сложни сметки, чиито мотиви нямат нищо общо със загрижеността за общественото благо.

Не че Реформаторският блок няма за какво да бъде цакан. Нека припомним, че той е конгломерат от пет партии, които сами не могат да влязат в парламента. Доказано. Те и заедно влязоха по една- единствена причина. Каква? Обединиха твърдите си ядра? Не. От всички само ДСБ имат такова. Създадоха атрактивен идеологически фундамент? Не, напротив. В предизборните им послания имаше такива левичарски залитания, че се изчервиха даже и безогледните марксисти. Влязоха в парламента само защото обединиха скромните си финансови възможности и успяха да проведат някаква що-годе прилична предизборна кампания. Медийна и директна, като под "директна" всеки разбира, каквото иска.

После, не щеш ли, петелът им снесе. Получиха министерства и позиции в администрацията, каквито нито са сънували, нито се полагат на неубедителния им изборен резултат. Само и само да легитимират управлението като дясно. И вместо да укрепнат, те започнаха да се дърлят помежду си.

Още миналата година излезе на дневен ред консолидацията на блока с единни структури, единно ръководство и единно лидерство. Беше свикан даже и конгрес, но Меглена Кунева го саботира, защото отказа да приеме идеята за естественото лидерство на Радан Кънев. Тази година пък тя на свой ред инициира консолидацията, вероятно защото има проблеми със структурите си по места, на което Радан Кънев закономерно отговори със сепаратистко споразумение между останалите партии извън ДБГ и СДС на Лукарски (това е по-особен вид СДС). Всичко това, разбира се, беше отчетено от останалите партии и те, наред със закономерното презрение, си направиха сметката, че един такъв Реформаторски блок едва ли ще се представи прилично на местните избори. А не се ли представи прилично на тях, пиши го пътник на парламентарните.

Що се отнася до второто наблюдение, то е много симптоматично. Всички участници в политическата игра взимат своите решения с мотиви, абсолютно различни от публично декларираните.

Вземете само ДПС. Откакто съществува на ръба на закона (защото наистина през 90-те беше на косъм да го забранят като етническа партия), то винаги е било със силния и когато той е отслабвал, го е зарязвало, за да се венчае със следващия силен. И така безнаказано няколко пъти. Сега направи същото - ритна БСП, за да пристане на ГЕРБ, точно както преди това ритна ГЕРБ, за да пристане на БСП. После пак ще ритне ГЕРБ, за да пристане на следващия (все едно кой), а когато и той се изхаби и ДПС отново се обърне към ГЕРБ, ще го приемат така, че все едно нищо не се случвало. Защото никой вече не помни. Пък и да помни, не рови, както е казал поетът. Никой не се скандализира. Всеки го приема за нормално, за политически професионализъм.

Днес политолозите наричат ГЕРБ и ДПС "гръбнака на управлението". И математически сигурно е така. Но откога аритметиката описва политиката, а не философията и идеологията? Забележете колко хубав въпрос: откога математиката, а не идеологията описва политиката? Отговорът е още по-хубав: откакто в политиката няма конкуренция.

За България това е съдбоносен синдром - в политиката няма конкуренция. Бяха времена, когато имаше лява олигархия и дясна олигархия. Сега олигархията е една. Едно време между олигархиите имаше борба за икономическа власт, която правеше борбата за политическа власт да изглежда истинска. Днес икономическата власт е монополно овладяна, поради което борбата за политическа власт е сведена до цирк, чиято цел е от време на време да изпуска пaрата, за да може икономическата власт да векува и пребъдва.

Днес в обществото има четири ясно очертани прослойки: 1.) Политици, все едно какви, политици от вси страни; 2.) Администрация, тоест онази непрекъснато увеличаваща се както по численост, така и по богатство и привилегии прослойка, която прави възможно съществуването на политиците; 3.) Олигархия - крайните потребители на властта; 4.) Всички останали, които плащат данъци, лихви по кредити, такси, глоби и акцизи, за да възпроизвеждат точки от 1 до 3. Към последните спадат малките предприемачи, работниците, селските стопани и интелигенцията, включително и творческата.

Какво означава в политиката да няма конкуренция? Всеки либертарианец ще ви го обясни. Липсата на конкуренция е признак за потъпкана свобода и драстично влошаване на качеството на всичко, изнесено на пазара, включително и на политическия. И също така, забележете, липсата на конкуренция означава повишаване на цената на изнесеното въпреки влошеното му качество. Днес цената на нашата политика е неимоверно висока при неимоверно ниско качество.

Хората имат инстинкт за алтернатива. Хората имат инстинкт и за демокрация, която сама по себе си е съревнование. Затова всеки път, когато се появи нещо по-екстравагантно на политическия хоризонт, хората се увличат по него. Те се увличат не защото са глупави или наивни, не защото са празни мечтатели и фантазьори. Те се увличат, защото във всяко ново виждат шанс за оживяване на конкуренцията. Те искат да има честно съревнование и вярност към позиционирането и поетите ангажименти. Те искат, когато ДПС е с БСП, да си е така докрай. Искат, когато реформаторите не успеят да прокарат важна реформа, да се оттеглят, а не да изродят реформата до неузнаваемост, само и само да останат на трапезата.

Лошото е, че в България има много политически субекти, които дават заявка за конкуренти, за нещо различно, но силиците им стигат само да се доберат до брега на общото блато и морно да се пльоснат в него. Всеки е реформатор, докато не стане конформист. Влезе ли в схемата, всеки запява в общия хор. Заиграва по установените правила. Дотук с алтернативата, дотук с конкуренцията, дотук с революцията, ако щете, защото всеки по пътя към властта се кълне, че ще измете старото и ще положи ден първи на нова ера. Но когато цопне в блатото и напуканите му петички се понакиснат и размекнат след босоногия марш към далаверата, вече и перспективата му към света става различна.

Капитализъм без конкуренция е комунизъм. Демокрация без съревнование на политики и идеи е тоталитаризъм. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.