Починал през 1983 г., сенаторът-демократ Хенри Скуп Джаксън, вдъхновител на американското неоконсервативно движение, трябва да се е обърнал в гроба си при вида на жалкия афганистански разгром на администрацията на Байдън. Той никога не би могъл да си представи, че неговият бивш колега в Сената, сега президент, ще възпроизведе в Кабул позора на изоставянето на Сайгон през 1975 г.

Във Виетнам Америка отиде да се бори с експанзията на комунизма и агресията към Южен Виетнам от северния му съсед, въоръжен от Съветския съюз и народен Китай. В Афганистан Америка, заедно с НАТО, се впусна в широка военна операция за "изграждане на нация" (national building), както го изисква неоконсервативната доктрина, формирала облика на американския политико-медиен елит в края на XX и началото на XXI век. Това пише за френския вестник Le Figaro международният анализатор и военен кореспондент Рено Жирар.

Важно е да се разбере, че в Афганистан имаше две американски войни, първата - спечелена, втората - изгубена. Първата започна на 7 октомври 2001 г. срещу ислямското емирство на талибаните, което отказваше да предаде своя саудитски домакин Осама бин Ладен, който вдъхнови атаките на 11 септември в Ню Йорк и Вашингтон. Американските въздушни бомбардировки бяха насочени към военните позиции на талибаните северно и източно от Кабул, за да улеснят настъплението на таджикските и узбекските бойци от Северния алианс. Финансиран и въоръжен от ЦРУ, последният изгони талибаните от Кабул на 13 ноември 2001 г. Афганистанската столица отпразнува освобождението си с ликуване.

Лоялните на молла Омар също напуснаха другите афганистански градове и временно се скриха в Пакистан. Американските специални сили унищожиха всички арабски бойци интернационалисти, които завариха на афганистанска земя. Първата американска война в Афганистан беше блестящо спечелена. Точно в този момент администрацията на Буш можеше да сложи край на афганистанското си приключение.

Но опиянени от тази толкова бърза победа, влиятелните неоконсервативни служители в Белия дом Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл и Пол Улфовиц, убедиха президента Джордж У. Буш в необходимостта от втора американска военна авантюра, замислена в дългосрочен план и приплъзната в рамките на НАТО, за да се "възстанови, демократизира, развие" Афганистан. Това беше записано на конференцията в Бон на 5 декември 2001 г. На тези неоконсерватори (чийто интервенционизъм по онова време се подкрепяше от сенатор Джо Байдън) изобщо не им мина през ума, че идеята да поверяват развитието на въоръжени мъже (сред които прословутите PRT - Провиницални екипи за възстановяване) може би не беше най-добрата идея в планините и долините на Афганистан, исторически известен с омразата си към въоръжените чуждестранни посетители.

Неоконсерваторите са идеолози, които вярват, че тяхната концепция за демокрация трябва да надделее над идеята за мир. Петнадесет месеца след конференцията в Бон и влизането на НАТО в Кабул, те вкараха Америка в Ирак, в друга война, насочена към установяването на демокрация със сила. Но американците бяха нетърпеливи да останат в Ирак и Афганистан, докато не последва желаният резултат. Те изоставиха своите територии на политически експерименти толкова внезапно, колкото ги бяха завладели. Без никакво съобразяване със засегнатото население. Като организира изтеглянето на войските си от Афганистан, преди да обмисли съдбата на цивилните, Джо Байдън доведе американския неоконсерватизъм до позорна смърт.

В тази рубрика винаги сме критикували западните военни интервенции в ислямските земи като отговор на толкова много непризнати неоколониални импулси. Има ли обаче друг начин на водене на дипломация на Изток?

Да, има голистки избор да правиш политика, отчитайки единствено реалностите. Да се ​​откажеш от проектирането на собствените си фантазии - дори и да са най -добрата демократична вода - към чужди територии, чиято култура не владееш.

Като съпредседател с иракския премиер на срещата на върха за сътрудничество и партньорство на съседите на Ирак в Багдад на 28 август 2021 г. Еманюел Макрон постигна успех на реалистичната дипломация в Близкия изток. Около масата се събраха лидерите или външните министри на толкова различни една от друга страни като Иран, Саудитска Арабия, Турция, Йордания, Египет, Обединените арабски емирства, Катар. Без да се стреми да налага личните си политически идеи на никого, френският президент постигна напредък в шиитско-сунитското помирение и връщането на Месопотамия към стабилност. Този френски дипломатически интервенционизъм не е гръмотевичен. Но има заслугата да е ефективен.