"Невинен е не защото не е участвал, а защото това не бе доказано". Така в петък съдия Румяна Ченалова на първа инстанция сложи кръст на малкото останала в някои оптимисти надежда, че в България може да има работещо правосъдие.

Под безучастно скрития зад превръзката поглед на Темида подсъдимият за двойното убийство пред дискотека „Соло" си тръгна от Съдебната палата като свободен човек. А за родителите на двете убити момчета Кирил Въжаров и Васил Александров, освен болката от кошмарната загуба, остана миражът, че все пак има още две инстанции. Безнадежден мираж.

А магистратът, който с такава откровеност призна безсилието на правоохранителната и правораздавателна система, три дни по-късно отново облече тогата, за да гледа най-рекламираното от първосъздателите му дело срещу митичния Октопод. Тъжно, емблематично и страшно.

Защото в очите на хората делото „Соло" за дълго ще остане символ на безпомощната съдебна власт. Когато това не обслужва нечии интереси.

А защо само „Соло" - бързо ли ще забравим мудното разследване и смешните присъди по „Индиго", драмата със Стоян Балтов, сянката на съмнение по случая „Белнейски", отвратителното размотава по гибелта на Яна Кръстева.

Трудно ще успеем да преброим десетките - а дали не и стотиците - почернени семейства, чиято единствена утеха от загубата на близките им би могло да се превърне осъзнаването, че поне причинители на трагедията им са получило заслужено възмездие. Не саморазправа, не линч - за което в доста от форумите и в различните медийни реакции се чуват гневни гласове - а справедливост според закона.

"Невинен е не, защото не е участвал, а защото това не бе доказано". Дали сред жизнеутвърдаващите надписи по стените в храмовете на Темида като: Правосъдието е основа на държавите. Нека се подчиняваме на законите. За да бъдем свободни. Справедливостта трябва да се съблюдава във всичко, а особено в правосъдието, не трябва да бъде поставено и това магистратско самопризнание за пълна непригодност на една система, на която всички разчитаме (или вече не всички).

Защото в деня, в който един съдия произнесе тази крилата фраза, един избран, но не встъпил в длъжност президент обясни в поредната си медийна изява, че според представите му преходът от тоталитарна държава към демокрация ще приключи с „една много добре работеща и ефективно работеща система на правораздаване".

Красиви думи. Но само. Защото същият магистрат, родил споменатия афоризъм, успя за около двайсетина дни да прелисти 230 тома по делото „Октопод" и да му даде ход. Две седмици преди да стартира работата на прехвалената рожба на ГЕРБ-овото управление, наречено специализиран съд.

Създадено под вещото ръководство на парламентарните законоковачи от тази партия, под зоркия поглед на председателя Борисов и дясната му ръка Цветанов, май именно заради делото „Октопод". Съмнителна съдопроизводствена бързина за СГС, който не е прословут с подобно качество. Но като резултат, „октоподът" успя да избяга от спецсъда.

Защото остава впечатлението, че ръката с наказващия меч на уж безпристрастната Темида се води от някой, който й пълни кантарчето.

Президентът в изчакване Плевнелиев може и да е оптимист за края на проточилия се преход от тоталитарна държава към нормално работеща демокрация. Дали ще успее да зарази с тази си неоправдана веселост онези, в чиито домове се е настанила непоносимата пустота от загубата на близък. И отчаяната загуба на надежда за справедливост. Едва ли. Докато правосъдието освен основа на държавите, не се превърне най-после в основа и на тази държава.