Престъпление и наказание (не по Достоевски)

Казусът „Йордан Опиц" и разпенилата се в медийното пространство кампания за неговото помилване и равносилно буйната - за влизането му в затвора, за пореден път демонстрира дефектиралата ценностна система на недоносеното българско гражданско общество. На всички е омръзнало споменаването под път и над път за недъзите на правосъдието и безпомощността на полицията ни пред преборената (виж Цв. Цв.) битова престъпност - но пък тук отново му е мястото.

В дискусията виновно ли ще лежи иконописецът, или трябва да го окичим с орден за убийство, на кантар се поставят несъизмерими неща - безусловното право да защитиш имота си от набезите на безнаказани крадци и безценността на човешкия живот.

Оказва се, че за над седем хиляди българи в социалните мрежи да застреляш невъоръжен човек като бясно куче е постъпка, достойна за уважение. В и без това безчовечното време, в което живеем, се прави опит саморазправата да бъде издигната в култ. И защо да се учудваме - в държава, която с дадения й неограничен репресивен ресурс е абдикирала от противодействието на престъпността, но пък използва цялата си мощ за някои други дейности, неизбежно силата на закона се подменя от закона на силата. А според него прав е онзи, който стреля пръв.

Защитниците на Опиц извратено твърдят, че той не бива да лежи в затвора - художник е, рисува икони. И въобще не се замислят, че именно това е най-страшното. Ако пистолетът бе в ръката на някоя мутра, прочела две книги - една за оцветяване и един комикс, ако мисълта под двупръстото му чело прелита със скоростта на костенурка, но пръстът на спусъка е бърз като колибри, можем да търсим оправдание. Но когато един човек на духа (поне такъв се опитва да се изкара влюбеният в България, Черно море, Родопа планина и т.н. иконописец) хладнокръвно и съзнателно стреля по човешко същество със зле прикриваната с днешна дата цел да го лиши от живот - прошката е трудно откриваема.

Как всъщност Опиц гледа след тази трагедия в очите на рисуваните от него икони - все пак Бог е казал „Не убивай!". И не е правил уговорки за неизбежна отбрана, не е уточнявал, че божията заповед не важи за наркомани и крадци.

Отдавна сме разбрали, че държавата не може да ни защити от вилнеещите престъпници. Явно сме се примирили, щом 7 хиляди могат да защитават осъден убиец, но нямат силата и куража да се обединят и да поискат от овластените да осигурят адекватна закрила от бандитите, бързо и ефективно съдопроизводство срещу заловените крадци, грабители, насилници или поне да понесат политическата отговорност за безпомощността си.

Опиц нямаше да се превърне в убиец, а Мариан Янчев можеше да е жив, ако полицията навреме бе реагирала на подадените заявителски материали и бе прибрала наркозависимия младеж. Защото по улиците се разхождат десетки млади хора, които по пътя към поредната доза и сега се оглеждат за лошо заключени врати. А в някое чекмедже на някой с лабилна психика или с патологична агресивност спокойно до време дреме зареден пистолет. И не се знае кога форумите ще обсъждат поредната трагедия. Докато възпятата полиция ни пази.

Но изходът не е в саморазправата. Дори самозащитата, опазването на живота и здравето на близките, запазването на имуществото от посегателства трябва да бъде строго регламентирано.

В някои сайтове - предимно чужди, пропагандиращи по-либерални режими за притежаване на оръжие и неговото използване при крайна необходимост, четем послания от типа: „Свободен човек е въоръженият човек!", „Въоръжен - значи защитен!", „Лозунгите не могат да предотвратят престъпления - въоръженият човек може!". Но целта на оръжието е да се спре престъпникът, да се осуетят намеренията му, да се предпази живот. Не да се отнеме. Колко пъти български полицаи са ставали жертви на брутални нападения, без да си позволят да посегнат към най-крайната мярка. Какво би станало, ако всеки път, когато някой посегне на униформен (неприкосновено при изпълнение на служебните задължения лице), последният веднага се хване за кобура? Футболните мачове биха се превърнали в стрелбища.

В много публикации се обсъжда не е ли прекалено сурова присъдата на Опиц. Не е. Напротив - чл. 115 от НК предвижда за подобно престъпление от 10 до 20 години. Съдът все пак е открил смекчаващи вината обстоятелства и е отсъдил лишаване от свобода под минимума. Съдебни решения не се коментират. Това се случва единствено у нас, където авторитетът и вярата в професионализма на съдебната система отдавна фатално са ерозирали, а правната култура се изчерпва с пошло взиране в тв риалита от типа „Съдебен спор".

Съдът по казуса „Опиц" може да бъде упрекнат единствено в малко - не съвсем процесуално - недоглеждане. По принцип за едно от важните смекчаващи вината обстоятелства се смята разкаянието за извършеното деяние. Не е ясно как се е държал художникът в съдебната зала, но в последните дни пролича, че той не изпитва капка съжаление за стореното. Напротив. Явно християнските чувства направляват четката, но не и съвестта му. Пет години - и то при облекчен заради здравословното му състояние режим, съвсем не са много.

Като се има предвид, че присъдата за семействата на 26-годишния Мариан и неговата самоубила се два дни след края му приятелка е доживотна.

Може би тези пет години ще са достатъчни за иконописеца да надскочи самовъзприемането си за жертва и да проумее, че човешкият живот - без значение от човека - е по-ценен от откраднатия шал на комшията. Малко, но по-ценен. Дори в България.