Конституционни промени най-после ще има и определено няма да са козметични. Проектът за промени в настоящия Основен закон вече е внесен за разглеждане и има подкрепата на 166 народни представители от три парламентарни групи (ГЕРБ/СДС; ПП/ДБ и ДПС). Това мнозинство е напълно достатъчно, за да бъде гарантирано обновяването на Конституцията. Няма да се случи по бързата процедура, за което са необходими подписите на 180 депутата, но тук става дума единствено за време и то за не чак толкова много време. Настоящата подкрепа, от споменатите три парламентарни групи, е достатъчна, за да посрещнем новата 2024 г. с подобрени текстове и процедури в националната ни Конституция.

Проектът за промени включва идеи от разнообразен характер, свързани с образование, култура, културно-историческо наследство, въвеждане на индивидуална конституционна жалба, както и с промяна на националния ни празник, като статут на такъв трябва да получи Денят на словото и кирилицата - 24 май. Има и една идея, отнасяща се до ограничаване на броя мандати на кметовете, която най-вероятно няма да се превърне в част от окончателните промени. Струва си да се отбележи и отпадането на забраната за двойно гражданство при кандидатиране за Народното събрание. Това беше един архаичен стандарт, отнасящ се към редица публични длъжности в редица институции и от трите власти. Гражданството само по себе си съвсем не е гаранция за вярност и лоялност към държавата. Освен това подборът за включване в кандидат-депутатските листи се прави от компетентните органи на политическите партии и коалиции, така че ако определена формация желае да предложи на избирателите кандидати само с българско гражданство, то тя може да вземе такова вътрешнопартийно решение и да го приведе в изпълнение.

Същинските конституционни промени обаче следва да бъдат разгледани в две основни направления - реформирането на института на служебното правителство и разделянето на Висшия съдебен съвет на два отделни, независими един от друг, съвета - съдебен и прокурорски. Промяната на характера на служебното правителство и реда на неговото конституиране е важно действие в подкрепа на парламентарната република, каквато е България по Конституция. Тя обаче се превръщаше в напълно президентска в периодите на управление на служебни правителства в сегашния им вид. Освен че функционирането на Народното събрание се преустановяваше за продължителен времеви период (доста странно за парламентарна република), много от ключовите назначения във важни сфери като сигурност и отбрана например се превръщаха в монополни за президента. Така се получаваше, защото става дума за длъжности, базирани на съгласувателна процедура между президента и изпълнителната власт. Ако тази власт е назначена от президента, то съвсем ясно е, че съгласуването се превръща в най-обикновена формалност.

След като промените в Конституцията бъдат приети, вариантите за избор на служебен премиер се ограничават до три възможности - председателя на Народното събрание, председателя на Конституционния съд и управителя на БНБ. След определянето на служебния премиер, формиран от него кабинет трябва да бъде назначен от президента. Ако той не направи това в 7-дневен срок инициативата се поема от парламента, който прави назначението. Предстои промените да минат през три четения в Народното събрание. Това ще изчисти текстовете и ще конкретизира процедурите.

Логиката тук е да се осигури в максимална степен непрекъсваемост във функционирането на парламентарната институция, което е нормално и задължително за парламентарната република. На практика страната би следвало да бъде без парламент само за един месец. Т.е. месеца преди провеждането на парламентарния вот, който е определен за осъществяване на предизборната кампания. Изключително важно е да се обърне внимание и на обстоятелството, че за служебен премиер може да се избере лице, което вече има публичен институционален статут. Този статут не се получава тепърва, а само се променя временно, след което лицето се връща към трайните си задължения и отговорности. В правовата държава с парламентарна форма на управление публичният статут може да произтича единствено от Конституцията и законите и се възлага от Народното събрание, като първата институция в държавата, която е в основата на политическата система.

Досега статутът на служебния премиер и на служебните министри се възлагаше от президента. Или философски погледнато, хипотезата, която досега съществуваше (и съществува до приемането на промените) е позволявала президентска намеса във фундамента на парламентарната република. Стига се до ситуация, при която президентът фактически е поставен в ролята на ръководител на изпълнителната власт. Едновременно с това обаче той трябва да олицетворява и единството на нацията, което му е вменено от Конституцията. Тя не го освобождава от този ангажимент по време на управлението на служебни кабинети. Противоречията обаче не приключват дотук.

Получава се разминаване, при това сериозно, между Конституцията и политическата реалност, когато управлението се осъществява от служебно правителство. По Конституция президентът е държавен глава, а в политическата реалност - глава на изпълнителната власт. Ще рече, че президентът става носител на реална власт и реални властови инструменти, но конституционната закрила спрямо него продължава да е в сила. Срещу президента не могат да се провеждат разследвания и не могат да се повдигат обвинения. Единствената възможност - импийчмънт - която обаче е много сложна, а при липсата на функциониращ парламент става напълно невъзможна.

Казано накратко при служебно управление се наблюдава пълно овластяване на президента, без това обстоятелство да е уравновесено чрез каквито и да било отговорности от другата страна на везната. По този начин вместо едно служебно правителство да изведе страната от определена политическа криза, то може да предизвика нейното задълбочаване. Нещо което можеше да се види и от практика през последните месеци и години. Лечението на всичко това се крие в стабилизирането на парламентарната република у нас, което е и целта на замислените конституционни промени.

Разделянето на ВСС на два отделни съвета - съдебен и прокурорски, е другият важен институционален момент в конституционните промени. Част от промените е и дефиницията за главния прокурор като административен ръководител на върховната прокуратура с мандат от 5 години. Предвиден е и механизъм за разследване на главния прокурор. Това разделяне на два отделни съвета има своята логика, тъй като прокуратурата по принцип е институцията, която провежда наказателната политика на държавата. Тя повдига и поддържа обвиненията и винаги е страна в процесите, в които участва. Съдът пък е арбитър. Неговата основна роля е честно и безпристрастно да оцени фактите и доказателствата и да вземе обективно и законосъобразно решение. По тази именно логика съд и прокуратура следва да имат определена независимост един от друг, макар и по нашата конституционна концепция да са част от съдебната власт. Всъщност тук промените са своеобразно продължение на предишни промени, които бяха направени вече преди доста години и позволиха разделянето на ВСС на две колегии. Сега този процес намира своята завършена форма и очакванията са, че така ще се подобри ефективността в работата и на съда, и на прокуратурата.

И в двата съвета е предвидено наличието на парламентарна квота. Това е важно, досега също го имаше. Ако в бъдеще отново се стигне до правенето на някакви промени, то отново следва да бъде запазено. Съдебната власт у нас се формира и управлява изцяло на институционална основа. Нямаме преки избори за магистрати или каквито и да било форми на гражданско участие при конституирането на институциите на съда и прокуратурата. Единствената връзка на съдебната власт с гражданите е през парламентарната квота във ВСС или, както ще бъде след промените, в съдебния и в прокурорския съвет. Парламентарните квоти ще се избират с мнозинство от 2/3 от народните представители, което означава, че хората в тях трябва да разполагат със сериозно парламентарно доверие. Предвидено е в тези квоти да не могат да влизат действащи магистрати. Това е подчертано положителен момент, чийто смисъл е да не се стига до капсулиране в рамките на професионалните общности. Съдебната власт трябва да е независима, но тя е част от принципа за разделението на властите, който освен независимост предполага и институционално взаимодействие между отделните органи в рамките на цялостната държавна власт.

Съдебният и прокурорският съвет ще имат 4-годишни мандати. Като цяло промените предвиждат намаляване на продължителността на мандатите в съдебната власт. Те вече ще се движат в диапазона между 4 и 5 г. Това би следвало да повиши динамиката в системата. Ръководителите ще имат по-малко време за постигане на целите си и ще трябва да бъдат по-активни и по-оперативни при изпълнението на служебните си задължения. От друга страна по-кратките мандати трябва да доведат до намаляване на неформалните отношения в системата и в този смисъл също да помогнат за нейното отпушване.