Българските народни представители направиха поредната кръпка в наказателното законодателство. Този път в посока завишаване на сроковете на наказанията за определени видове престъпления. Като съпътстващ фон за промените бе искрената емоционална подкрепа на благоевградската общественост за поредните жертви на заливане с киселина Мария и Христина.

Но сред напъните на законодателите да докажат пред европейските ни партньори, че в сферата на правосъдието и борбата с престъпността в България все пак нещо се прави, на заден план остана фактът, че през последните три години са извършени ­- ако не ме лъже паметта - 28 подобни жестоки, гнусни, подли престъпления. А е произнесена едва една осъдителна присъда в Пловдив.

В пленарната зала на 41-ия парламент не липсват опитни юристи. И би трябвало да им е ясно, че възпиращата роля на наказанието не е в неговия размер, а в неговата неотвратимост. Всеки престъпник трябва ясно да осъзнава, че рано или късно ще отговаря за своите деяния. Че държавата и нейните правоохранителни и правораздавателни органи имат волята, компетентността и силата да разкриват, доказват и наказват всяко закононарушение.

Докато т.нар. дела от голям обществен интерес се мотаят из залите на Съдебната палата с години, никой няма да се впечатли от това, че за дадено престъпление законодателят вече предвижда десет вместо досегашните пет години лишаване от свобода.
Докато всяка сутрин в рубриката предстоящи събития се информираме за поредното заседание по делата на братя Маринови, Златомир Иванов, Алексей Петров и други по-знайни и недотам фигури, няма да настъпи дългоочакваното тържество на правосъдието. Съвсем умишлено не използваме тук втръсналите на всички цветисти прякори на тези херои. За съжаление те станаха нарицателни за криминалния преход на България.

Те се усмихват на влизане в съдебната зала, арестът им стана като роден дом. Те не се страхуват от съда и прокуратурата. Уверени са, че възмездие за делата им няма да има.
Е, сигурно ще има. Но ще дойде изневиделица, неочаквано иззад някой ъгъл. На малка уличка в „Лозенец" или на булевард в Амстердам, или пък в хотел на Аруба (местата на показните убийства на Доктора, самоковеца и Поли Пантев, б.р.).

Така че депутатите трябва да се замислят дали увеличаването на размера на наказанията няма да е поредният ремонт в законодателството, който няма да доведе до повишаването на ефективността на съдебната система.
И да направят необходимите стъпки, за да дадат в ръцете на правосъдието наистина работещи инструменти за борба с престъпността.

Защото прякорите на онези гореспоменатите са известни на цялата страна. Наред с фолкпевачките и те не слизат от страниците от вестниците.
Но ако запитате средностатистическия българин за името на поне един магистрат, сериозно ще го затрудните. Защото у нас все още не са се родили Паоло Борсалино и Джовани Фалконе. Може и да са се родили, но не са проходили.

Защото магистратурата за двайсет години създаде само една легенда. За която дълго ще се говори. И то съвсем не като за положителния герой. Никола Филчев.