Миналата седмица бе представен поредният доклад на Европейската комисия за напредъка на България по Механизма за сътрудничество и проверка. Докладът включва 17 препоръки на Брюксел към София - относно реформирането на съдебната система и борбата с корупцията. За разлика от последните няколко доклада, този път като че ли преобладаваше положителното - отчита се напредък, макар да има още много за вършене.

Докладът по традиция предизвика реакции. Основната управляваща партия изтъкна отчетените от ЕК усилия на правителството към положителна промяна. Основната опозиционна партия нарече доклада "провал", акцентирайки върху несвършената работа. Лидерът на една от извънпарламентарните опозиционни партии (която е издигнала реформирането на съдебната система и борбата с корупцията като символ-верую) пък заподозря Еврокомисията, че се опитва да ни задържи в сегашното състояние, тъй като критиките в доклада далеч не са толкова сурови, колкото на него му се иска.

Трябва ли обаче да отдаваме значение на тези доклади? От една страна, да. България е член на Европейския съюз и е редно да се стреми да достига установените в Евросъюза стандарти. А по отношение на състоянието на съдебната система и борбата с корупцията страната ни обективно изостава. Да не забравяме, че при присъединяването ни към ЕС през 2007г. едвам се отървахме от предпазна клауза именно в областта "Правосъдие и вътрешен ред" (което на по-достъпен език означава решенията на българските съдилища да не бъдат признавани в останалите страни-членки), като цената за това бе именно налагането на Механизма за сътрудничество и проверка. Който продължава и в момента, т.е. десет години.

От друга страна, значението не бива да бъде преувеличавано и "17-те препоръки" не бива да се възприемат като "17 Божи заповеди". Макар да се приема, че докладите за България се пишат основно от българи (вероятно най-запознати с местните ни специфики), авторите на същите доклади въобще не е изключено да са се откъснали от родната среда и да гледат на нещата от камбанарията на брюкселската администрация, вместо от нашата. А що се отнася до брюкселската администрация (чийто върховен орган е ЕК, наред със Съда на Европейския съюз), положението там далеч не е безукорно.

Все по-натрапчиво се създава усещането, че Европейската комисия се занимава основно с две неща. Първото е да се заяжда с "непокорни" държави като Полша и Унгария например, когато те се противопоставят на налагания основно от Германия и Франция дневен ред на ЕС. Второто е да се опитва да прокарва социалистически регулации в бизнеса - сега на дневен ред са административното премахване на разликата в заплащането между мъже и жени и квотите за жени на мениджърски позиции, преди време се обсъждаше идеята за безусловен базов доход в рамките на ЕС, а казусът с "кривата краставица" стана нарицателен за чиновническо скудоумие...

Тоест, вместо да работи за засилване на Евросъюза (чрез постигане на обща отбрана, синхронизирана дипломация и ефективно сътрудничещи си служби за сигурност), Европейската комисия се занимава с глупости. Трябва ли тогава България да я слуша безропотно?

Разбира се, че не. Страната ни може да е най-бедна и вероятно най-корумпирана в ЕС, но поне не е поразена от левичарските проявления в икономиката и обществото, които разяждат голяма част от Западна Европа.

Основен проблем при нас е, че мнозина гледат на Брюксел така, както преди 1989г. партийните и държавни ръководители гледаха на Москва. Само че има един съществен момент. Когато преди около две десетилетия ние тръгнахме по пътя на европейската интеграция, всички сравнения между нас и тогавашния ЕС бяха в негова полза. Евросъюзът тогава беше едно много добре уредено място, в което едни бели, възпитани и усмихнати хора живееха сякаш под диригентската палка на Херберт фон Караян и под звуците на "На хубавия син Дунав" в изпълнение на Виенската филхармония. А за това какво се промени оттогава, е казано и написано предостатъчно.

Междувременно за същото време България постигна много. Страшно много за един такъв кратък исторически период.

През 1989 г. БВП на България е 22 млрд. щатски долара, които по сегашни цени едва ли надхвърлят 30 милиарда. През 2016г. БВП на България е вече 52 млрд. долара, които обаче се разделят на 7-милионно, а не на близо 9-милионно население.

През първата половина на 90-те години (тоест, преди старта на реформите, които трасираха пътя ни към ЕС), картината у нас беше следната:

  • - средната месечна заплата варираше между 80 и 120 долара, в зависимост от колебанията на валутния курс;
  • - за море в Гърция или пътуване до Лондон/Париж/Рим/Виена/Берлин бяха необходими визи, като процедурата по издаване беше повече от унизителна;
  • - "силовите групировки" събираха паралелни данъци под формата на рекет ("застраховане"), отвличаха момичета и ги принуждаваха да проституират;
  • - вероятността да ти продадат фалшива стока беше по-голяма от тази да получиш срещу парите си истинска, а за "права на потребителя" можеше само да се мечтае.

Днес всичко това е само лош спомен. И е крайно време да осъзнаем възможностите си в рамките на ЕС. Не просто да догонваме по-напредналите държави-членки, а да реформираме Евросъюза отвътре. Задно с другите държави от Междуморието*.

Що се отнася до съдебната реформа и намаляването на корупцията, то те ще се случат ако и когато българското общество наистина ги пожелае. А не защото някакви европейски чиновници са написали едни препоръки...

*Геополитическият термин "Междуморие" (територията между Балтийско и Егейско море) е въведен от полския държавник маршал Йозеф Пилсудски след края на Първата световна война. Идеята е, че държавите в този регион, взети поотделно, са твърде слаби да устояват на натиск от Запад (Германия) и от Изток (Съветска Русия) и затова трябва да действат заедно срещу общите опасности. В днешно време тази идея се възражда от Вишеградската група (Полша, Чехия, Словакия, Унгария), като към нея в някаква степен гравитират прибалтийските държави, а има и податки, че към този блок може да бъдат присъединени също Австрия, Швеция, Дания, Хърватия...