След четири относително силни опозиционни години БСП показа, че все още не е готова да управлява. Не и с това ръководство.

Червената лампичка, че столетницата ще се докара до ритуално самоубийство с „грешката Пеевски", трябваше да светне още когато Станишев абдикира от отговорността да поеме премиерския пост. Тогава това бе определено като мъдър ход - лидерът на партията не търси властта като самоцел, а предлага обществено консенсусна фигура, която да оглави правителството с мандата на БСП.

Истината очевидно е друга - на Станишев просто не му стискаше да се натовари с бремето сам да ръководи държавата. Със сигурност по време на тройната коалиция на неуверения соцлидер, практически без ден трудов стаж, му бе по-комфортно - юношеският му гръб усещаше здравата опора и на стария политически въжеиграч Доган, и на другаря цар.

Отстъплението - оказа се - не успя да го спаси от отговорността: след първия изключително сериозен гаф на кабинета несигурното му дългосъществуване отново виси на косъма на оставката на председателя на БСП. Нещо повече - бъдещето на самата партия е поставено на карта: или тя, или лидерът.

И „Позитано" 20 вече излъчва сериозни сигнали за готовност да се раздели със заседелия се най-дълго след Тодор Живков на поста Станишев.

Доколко обаче социалистите са в състояние да надскочат устойчивите командно-административни традиции и верността към партийната дисциплина? И дали само смяната на лидера е гаранция за запазването на целостта на партията, която - независимо от лекия прилив на гласоподаватели на последните избори - все по-малко ляво мислещи хора припознават като свой представител?

Сянката на злия гений на триумвирата БСП-НДСВ-ДПС - почетният пожизнен председател Доган, се е надвесила не само над социалистическата партия, но и над правителството и парламента.

Изборът на представител на откровено етническа формация (за капак - със силно съмнителна биография) за шеф на контраразузнаването, което с присъединяването на ГДБОП се превръща в мощна репресивна машина, и назначението на губернатори на две области от същата партия едва ли може да бъдат определени единствено като политическа грешка, като липса на управленски опит или недоглеждане.

Тук може да се говори за зависимост на мандатоносителя от откровено олигархичния обръч около Движението, което лидера си мени, но нрава не.

Но поемането на политическа отговорност явно не е в стила на Станишев. Независимо, че не само на „Позитано", но и в соцгрупата в Европарламента казусът „Пеевски" предизвиква, меко казано, недоумение, той упорито отказва да приеме истината, че изживява последните си часове на председателския пост.

Въпреки че призна „грешката", евросоциалист № 1 се хвана като удавник за сламка за аргумента, че „има кауза и тя не е приключила". Властта, която младият председател на старата партия получи без бой, като подарък, явно ще предаде след кръгова отбрана. Колкото по-дълга - толкова по-фатално. Не за политическото бъдеще на Сергей Дмитриевич - таково няма, но за бъдещето на столетницата.

Сега въпросът е дали здравите сили в БСП - за които Станишев очевидно е удобният контролиран лидер - отново ще надделеят над здравия разум, който крещи, че е крайно време за промяна.

Президентът Първанов демонстрира, че търпението след онзи почти триумфален за С.С. конгрес на партията си е заслужавало. И отмъщението е ястие, което се сервира студено. Макар че засега пледира единствено за пленум, а не за оставка на нявгашното си протеже.

Глас надигна и прокуденият от управлението, без което никак не може, Румен Петков. И, разбира се, другият Румен, чието влияние в софийската партийна организация явно не е приключило с оттеглянето от лидерския пост.

Но дали връщането на Първанов на бял кон в очите на левите избиратели няма да прилича доста на подмяната на Доган с Местан? Дали атаките на Румен на квадрат не работят в полза на Станишев, консолидирайки кръговете, които няма да забравят скандалите „Р. Овч.", плевенските фонтани и сгледата с братя Галеви на басейна на Ал. Петров?

И може би единствено Георги Кадиев (един от малцината, да не кажем единствен, влезли в изпълнителната власт - заместник финансов министър - и подали оставка поради принципни различия с прекия началник - по ирония на съдбата днешен премиер) ясно артикулира претенциите на редовите членове и симпатизанти на БСП: този път с презареждане няма да мине, необходима е радикална промяна.

Не само в ръководството на партията, а в цялостната политическа и идеологическа мотивировка. Защото в лявото пространство определено се усеща идеен вакуум. Независимо от червените депутати в парламента, ляво мислещите хора в момента са толкова представени в управлението, колкото и десните. Хилавите опити да се запази крехкият парламентарен баланс и - което е по-важно - обществен мир, се натъкват на минното поле на управленската безразсъдност на премиера, подкрепена от тоталната зависимост на председателя Станишев от външни влияния.

БСП е в кома. Всъщност всяка друга партия с по-кратка политическа биография след подобни страховити гафове вече да е предала богу дух. Столетницата се крепи единствено на апаратното дишане на своите убедени привърженици. Но и те едва ли биха търпели дълго политическите предатели на лявата идея.

Единствено незабавната оставка на цялото ръководство и нов избор с прозрачни и честни правила би осигурил на БСП пълноценно оставане в политическия живот на България.

И - както се пее в земеделския химн - днес му е времето. Защото при всяко забавяне ще говорим не за оставане, а за връщане. Което е трудно, понякога невъзможно. Станишев да пита Костов.

Дори не говорим за спасяване на правителството на Орешарски - не му трябват 100 дни, то и за десет успя да покаже колко може. Но да убиеш една столетна партия и милионната човешка вяра в нейните идеи заради болни амбиции - струва ли си?