Поражението може да доведе до пораженчество, но може да доведе и до градивно преосмисляне. Кой път ще поеме президентът Обама след последните неуспехи в международната политика?

Използвайки думата „поражение", не искам да кажа, че президентът на САЩ "загуби Крим", както мислят неговите критици. Лошият в тази ситуация е Владимир Путин, а не Барак Обама, точно както лошият в Сирия е Башар ал Асад.

Нямаше приложима военна опция, която би могла да обезкуражи инвазията на Путин в Украйна, както и такава, която да доведе до обрат. Дори и иначе осмиваните опити за „рестартиране" на отношенията между САЩ и Русия си струваха. Никой не знаеше със сигурност дали тогавашният президент Дмитрий Медведев ще може да предложи реална алтернатива на путинизма. Обама беше прав да провери тази теория.

Но докато за анексирането на Крим от страна на Путин не е виновен Обама, то ярко илюстрира, че светът, пред който е изправен американският президент днес, не е светът, на който е очаквал да бъде начело.

Обама встъпи в длъжност, вярвайки, че военната мощ е мярка за власт от 19-и век, която е с намаляващо значение през  21-ви век. Той вярваше, че дипломацията може да реши проблемите, които Джордж У. Буш игнорира, създаде или изостри, както и че възможността за премахване на ядрените оръжия е най-важната цел на Съединените щати. Той считаше, че възстановяването на американската икономика трябва да има приоритетно значение и че то е необходима предпоставка за водеща роля на световната сцена.

Неговите политики отразяват тези разбирания: изтеглянето от Ирак и графикът за оттегляне от Афганистан, прибързаното напускане на Либия, след като помогна да бъде свален нейният диктатор, и не на последно място помощта, оказана на опозицията в Сирия.

Когато демократичните бунтове през 2011 г. породиха надежди от Тунис до Египет и в целия Близък Изток, някои от ветераните във външната политика, като бившия съветник по националната сигурност Стивън Хадли, призоваха Обама да се възползва от неочакваната възможност и да подпомогне историческите промени. Обама остана сдържан и този момент отмина.

Той прецени, че светът е достатъчно безопасно място, за да намали рязко военните разходи, както и че Европа и Близкият Изток са достатъчно безопасни, за да оправдае поставянето на Азия в центъра на вниманието. Дебатът беше каква би била следващата мисия на НАТО след изтеглянето от Афганистан.

Повече от всичко Обама искаше да се концентрира върху това, което той нарича "изграждане на нацията у дома". Той заяви пред ООН миналата есен, че насърчаването на демокрацията и свободната търговия в Близкия Изток вече не е "същностен интерес" на американската външна политика.

Смалените външнополитически амбиции бяха в съзвучие с общественото мнение в САЩ, но последиците не бяха очакваните. Защото колкото повече САЩ съкращават разходите за отбрана, толкова светът става по-опасен.

Китай продължава да увеличава своята военна мощ, която е съпроводена с агресивните й териториални претенции в Източна и Югоизточна Азия. Докато напрежението между Япония, Северна и Южна Корея и Китай нараства, всички се чудят за способностите на Америка. (Смешното е, че всички по света смятат, че поставянето на Азия в центъра на вниманието на американската политика е реално, освен азиатските съюзници на САЩ, които виждат малко доказателства за това.)

Северна Корея продължава да работи по въоръжаването си с атомно оръжие необезпокоявана от никого. Настоящото египетско правителство е по-репресивно, отколкото това на Хосни Мубарак и е по-малко приятелски настроено към Съединените щати. През 2013 г. 54 страни са станали по-малко свободни в сравнение с други 40, в които се наблюдава напредък, което е нетен спад за осма поредна година според „Фрийдъм Хаус" (Freedom House).

Обама беше уверен преди две години, че „дните на Асад са преброени". "Въпросът не е дали, а кога", каза Обама. Той периодично обещаваше, но не предостави оръжие и обучение на умерените опозиционни сили в Сирия.

Междувременно позициите на Асад се засилиха, дори и след като доведе Сирия до "най-голямата хуманитарна катастрофа след Руанда", както определиха служителите на ООН. „Ал Кайда" създаде убежища, от които терористите могат да представляват заплаха за САЩ и Европа, като заплахата се разпространява и в Ливан и Ирак.

Сега Путин организира най-дръзкото нарушаване на държавен суверенитет от времето, когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт през 1990 г. Обама отговори разумно със санкции, насочени към вътрешния кръг приближени на Путин, както и с обещания да укрепи Украйна. Може да се спори дали неговата реакция е правилна, но той се ангажира по подходящ начин и САЩ поведе европейските си партньори в разразилата се криза.

Това са първите стъпки, като те са само тактически. Ще преразгледа ли администрацията на Обама своята по-широка стратегия, също както преустрои политиката си към променена Европа? Ще постави ли Обама под въпрос увереността си, че Съединените щати могат безопасно да се отдръпнат от света?

Инстинктивната реакция на Белия дом ще бъде да се барикадира в своя политически бункер: да отрече, че някога е показвал изолационистки тенденции, докато описва критиците си като подивели войнолюбци. Тази войнственост е разбираема, имайки предвид, че политическите врагове на Обама успешно ще използват външнополитическите му неуспехи, за да спечелят точки.

Колкото и да е предизвикателно, САЩ не стоят пред избор между вглеждане в себе си и работа по изграждане на нацията, от една страна, и лидерство в чужбина, от друга - те трябва да направят и двете.

В приблизително трите години, които остават от президентството му, не е твърде късно за Обама да промени курса.