Случи ли се нещо – че дори и когато нищо не се случва – много обичаме да си задаваме въпроси. Обикновено главните остават или извън нашия ограничен периметър, или без отговори. И сега така.

Българо-афганистанската любовна драма доказа опасенията, че българските служби – на всички нива - не са адекватни. Това, че спешният телефон 112 не функционира на необходимото професионално ниво може да потвърди всяка пенсионерка, потърсила лекарска помощ заради високо кръвно, а операторите й изпратили травматолог... След два часа.

Как тогава да очакваме да разпознаят фалша в нелепия брътвеж на претърпелия любовно корабокрушение мъж с нестандартна ориентация? Разбира се, намираме се в ситуация, когато подценяването на всеки сигнал може да доведе до трагедия. Но ангажирането на полицейски сили и средства по повод на всяка сексуална драма, на всеки зарязан найлонов плик с клошарски парцали е доста голям лукс дори за щедрия бюджет на вътрешното ведомство. Защото освен потенциална терористична заплаха ежедневието на униформените е тежка криминогенна обстановка, брутална битова престъпност, активизация на организирания престъпен контингент. И – за да няма празно – масови мероприятия – част от които незаконни, на различни съсловни протестиращи.

В реакцията на абсурдната ситуация има още един въпрос, който не би било лошо да получи отговор.

Кой хиперактивен служител вдигна телефона или отърча (В българските предателства най-силно поразява глагола „отърча”, написа някога поетът Иван Динков. Същото подчертава и Захари Стоянов в „Записките…” – „Петко Капата отърча при мидюрина…”) до ул. „Козяк” 16 и информира американските партньори за „заплахата”. За да може малката глупост да се развихри до междуконтинентална хистерия.

Полицията и жандармерията имат ресурс да се справят с извънредни ситуации. Има ли мотивация - друга тема. Реакцията им при инцидента със служители на МВР в Асеновград показа, че когато ги настъпят по мазола реагират светкавично и правилно. Софийското учение бе изпълнено в стил „слон в стъкларски магазин”, но едва ли някой очаква мускетарска галантност, когато под заплаха е поставен човешки живот. Въпросът „свободи или сигурност” е болезнено актуален за цяла Европа и едва ли след Париж, Брюксел, Истанбул има някой, на чиито ценностни везни второто не натежава все повече.

Всъщност мъжете в униформи (Специализирани полицейски сили, патрули на областните дирекции и РПУ, СОБТ, Жандармерията, Гранична полиция) са силите, които трябва да се включат в предотвратяването на евентуални терористични заплахи на базата на предварителна информация, анализ, логистика. Която отсъства.

ДАНС е политически зависима служба, изцяло лишена от компетентност в съвременните асиметрични заплахи. Агентурният апарат на разузнаването и контраразузнаването (военното също) бе разбит, компрометиран, осветен.

„Експертите” – до вчера майори и подполковници, а днес професори по национална сигурност - се разхождат из телевизорите и се упражняват по темата. МВР не разполага с надеждна информация колко чужди граждани (нелегални) пребивават в страната. Няма данни, колко престъпни мрежи са се преориентирали към бизнес с мигранти. Съвършено „на тъмно” е въпросът, колко радикализирани елементи се разхождат из Женски пазар и околните улички, които приличат на малък Багдад, и чакат своя миг да се преселят при Аллах с колкото се може повече спътници.

В един момент се оказва, че единственото противодействие на тероризма у нас се изразява в отцепване на района и евакуация на мирното население. С паспортна проверка. Изпреварващата реакция е мираж, който ни връща в историята на българските служби за държавна сигурност. А без нея войната с тероризма е потенциално загубена. А според проекта за реформи на социолога на вътрешните работи Бъчварова една от елитните дирекции в министерството – КИАД (аналитиците), попада в списъка на „чантаджиите”.

Случаят „Плиска” е онзи симптом, който сигнализира за тежка болест в системата за сигурност. И държавата трябва да вземе мерки за лечението. Защото когато в подобна ситуация системата боледува, следват погребения на невинните жертви.

Защото експериментите, наречени „реформа в МВР” идват в най-неподходящия момент. Липсата на мотивация е много по-пагубна, отколкото липсата на тонер за принтерите, бензин за патрулките, нови „кубинки”. А българският полицай се чувства предаден. За негово щастие – това заплашва единствено 20-те му заплати при пенсиониране. Едни други хора, които работиха за сигурността на България в страните, които днес произвеждат тероризъм, могат да платят предателството на българската държава и с живота си.

Късно ли е? За съжаление – да. След трагедията на летището в Сарафово бе време да се осъзнаем, че присъствието ни във вечната коалиция на желаещите ни превръща в „мека цел”. И да направим възможното да се противопоставим.

След случая „Плиска” вече сме смешна цел. Лъжливото овчарче. Но вълците са пред южната ни граница. А мерките се ограничават с купуване на микробуси, автобуси, лични предпазни средства, радиовръзки… За 5 млн. И никакви инвестиции в човешкия ресурс. Който утре ще трябва да се изправи очи в очи със заплахата.

И последно. Борисов напразно се сърди на американските си приятели. Те се грижат за своите граждани зад граница и правят всичко възможно (дори когато е психопатично преекспонирано) за да ги предупреждават за потенциална опасност. Но премиерът едва ли ще го разбере. Той ръководи държава, която с лека ръка зарязва сънародниците ни, попаднали в беда в странство. Извозва приоритетно само „по-сънародниците”.