През 2025 г. Сирия отново излезе в центъра на стратегическото уравнение на Близкия изток, но в радикално различна форма от тази, с която международната общност беше свикнала през последния четвърт век.

Разпадането на реда, установен от режима на Асад, дезинтеграцията на регионалните мрежи, които го подкрепяха, и бързото пренареждане на външните играчи превърнаха Леванта в подвижно пространство, което преминава през дълбок преход - такъв, който променя не само регионалните баланси, но и параметрите на глобалната сигурност. Това пише изследователят Корнелиу Пивариу в анализ за Международния институт за близкоизточни и балкански изследвания (IFIMES).

Сирия вече не е епицентър на "замразен" конфликт, а по-скоро ключов елемент в по-широка стратегия, чрез която Вашингтон се стреми да ребалансира Близкия изток на фона на постепенното си оттегляне от ролята на пряк гарант на регионалния ред.

Три скорошни развития ускориха тази смяна на парадигмата. Първото е краят на конфронтацията в Газа - момент, който прекрои регионалния баланс на силите и решително отслаби влиянието на Иран в Леванта чрез унищожаването на значителна част от военната инфраструктура на Хизбула и елиминирането на оперативния ирански логистичен коридор през Сирия - ключов механизъм за снабдяване и стратегическа проекция.

Второто развитие е посещението на сирийския президент Ахмед ал-Шараа във Вашингтон - първата официална визита на сирийски държавен глава в Съединените щати след обявяването на независимостта на Сирия след края на френския мандат. То ясно сигнализира ориентацията на новото сирийско ръководство към международна легитимност чрез дистанциране от Техеран и пренастройване към Вашингтон и Анкара.

Третата голяма промяна, с пряко отражение върху ситуацията в Сирия, е посещението на престолонаследника Мохамед бин Салман в САЩ - визита, която отбеляза повторното закотвяне на Рияд в стратегическите му отношения с Вашингтон след години на двусмислие, двустранно напрежение и опити за балансиране към Китай.

Саудитска Арабия отново поема ролята си на ключов фактор в архитектурата на сигурността в Близкия изток и, косвено, на основен арабски гарант за реинтеграцията на Сирия след Асад. В постгаза контекста и на фона на пренастройването на Дамаск, завръщането на Саудитска Арабия в американската стратегическа орбита консолидира зараждащата се регионална рамка, ограничава пространството за маневри на Иран и балансира нарастващото влияние на Турция в Северна Сирия.

Тази геополитическа промяна отразява прагматична стратегическа логика: ако Съединените щати целят да намалят прякото си военно присъствие, те трябва да изградят регионална система на споделена отговорност, в която местните актьори поемат част от тежестта за стабилността и сигурността.

От тази гледна точка стабилизирана и преориентирана Сирия - интегрирана в рамка на сътрудничество с Турция, Израел и арабските държави - се превръща в ключов елемент за предотвратяване на завръщането на Иран, за намаляване на нуждата от пряко американско присъствие и за улесняване на формирането на автономна регионална архитектура.

Паралелно с това външно пренастройване Сирия е изправена пред сериозна вътрешна структурна крехкост. Колапсът на режима на Асад не доведе до устойчив институционален преход, а по-скоро създаде вакуум на властта, управляван чрез договореност, зависима от Анкара.

Тази реалност отразява неспособността на сирийската държава да функционира самостоятелно след повече от четири десетилетия персонализирано управление и дълбока зависимост от иранска военна, финансова и идеологическа подкрепа. Стратегическото отслабване на Иран след Газа, засилено от нарастващата международна изолация, остави Сирия без основния ѝ външен стълб на подкрепа и я принуди да търси алтернативи.

Така през 2025 г. Сирия се намира в динамичен процес на ускорено пренареждане - между необходимостта от външна легитимност, натиска от Турция, очакванията на Вашингтон и ограниченията, наложени от Израел - всичко това върху фона на рухнала икономика, изтощено население и политически елит, който тепърва се оформя след изчезването на стария модел.

В този контекст влиянието на Русия рязко намаля. За разлика от периода 2014-2018 г., когато Москва можеше да проектира сила, да контролира сирийското въздушно пространство и да защитава режима на Асад, през 2025 г. Русия е военно отслабен, международно изолиран и финансово притиснат актьор, зает основно със собствения си фронт в Украйна. Ролята ѝ се е свила до второстепенна - почти символична - а способността ѝ да определя траекторията на Сирия намалява паралелно с влошаването на глобалната ѝ позиция.

В същото време Иран преживява най-тежкия си стратегически неуспех от две десетилетия насам, след като загуби оперативните си лостове в Сирия и ключовите връзки, поддържащи Хизбула. Елиминирането на сухопътния коридор между Техеран и Средиземно море, унищожаването на ракетни складове в Ливан, отслабването на възможностите на силите "Ал-Кудс" и регионалната изолация демонтираха това, което някога беше "оста на съпротивата". Новото сирийско ръководство нито търси, нито е в състояние да се върне към подобна конфигурация.

За разлика от тях Израел навлиза във фаза на пренаредена сила, с приоритети, фокусирани върху две цели: предотвратяване на завръщането на Иран в Сирия и управление на рисковете, свързани с възхода на Турция като доминиращ актьор в Северна Сирия. Появата на сунитски сирийски режим, подкрепян от Турция, не е комфортен сценарий за Тел Авив, но е значително по-приемлив от иранския. Затова Израел търси прагматично разбирателство с Анкара и Вашингтон, насочено към осигуряване на минимална рамка за стабилност и предотвратяване на военното укрепване на потенциално враждебни групи.

В обобщение, Сирия през 2025 г. се превръща в тестово поле на стратегически експеримент: може ли бивша клиентелистка диктатура, опустошена от десетилетие война, да бъде интегрирана в нова регионална архитектура, която позволява на Съединените щати постепенно да се оттеглят, без да създадат нов вакуум на сигурност?

Това е централният въпрос, който направлява изчисленията на регионалните и глобалните актьори:

  • Турция вижда Сирия като основната сцена на своя неоосмански проект;
  • Съединените щати търсят работещ модел за споделяне на отговорността;
  • Израел се стреми към неиранска буферна зона;
  • Арабските държави искат Сирия да бъде реинтегрирана в предвидим ред;
  • Русия и Иран се опитват - всеки по свой начин - да ограничат загубите си.

Следователно Сирия вече не е просто кризисно досие - тя е геополитически ключ за разбирането на бъдещия ред в Близкия изток.

Идентичност, религия, легитимност и разпад на оста Иран-Сирия-Хизбула

Възстановяването на Сирия след Асад не може да бъде разбрано без анализ на новото уравнение на идентичността и религията, което започва да се оформя с постепенното разпадане на оста Иран-Сирия-Хизбула - структурата, поддържала иранското влияние в Леванта повече от две десетилетия. В продължение на години режимът на Асад се опираше на три външни стълба: иранска военна и финансова подкрепа, възможностите на Хизбула и политико-военния чадър, осигуряван от Русия. Само за няколко години всички тези стълбове бяха сериозно отслабени, като Иран понесе най-тежкия удар - с дълбоки структурни последици за бъдещето на Сирия.

Конфронтацията в Газа ускори тази трансформация. Разграждането на военната инфраструктура на Хизбула - унищожаването на ракетни складове, загубата на лидера ѝ и на множество висши и оперативни кадри, както и прекъсването на логистичните потоци - превърна организацията от офанзивен в дефанзивен актьор, фокусиран върху оцеляването си. Това развитие решително ограничи способността на Техеран да проектира стратегическо влияние към Средиземно море и пряко засегна лостовете му в Сирия.

Едновременно с това Сирия преживява фин, но дълбок сдвиг във вътрешната си легитимност. След пет десетилетия политическа и институционална доминация на алауитското малцинство, новата геополитическа и демографска среда благоприятства възхода на прагматичен сунитски модел - по-слабо идеологизиран и ориентиран към стабилност, регионална реинтеграция и международно признание. В рамките на сирийските елити постепенно се оформя консенсус: оцеляването на държавата изисква "рестарт" на идентичността, при който сектантството вече не може да служи като изключителна основа на властта.

Новият конфесионален баланс не означава маргинализация на малцинствата, а по-скоро връщане към естествената структура на сирийското общество, в която сунитската общност представлява близо две трети от населението. Очертаващият се модел е на прагматично управление, насочено към консенсус и стабилност, при което религията намалява ролята си на инструмент за доминация и придобива функция на общностна идентичност, управлявана чрез съжителство.

Тази промяна в легитимността доведе до появата на нови амбициозни групи в Сирия: сунитски икономически елити от Алепо и Хама, умерени административни кадри от Дамаск и технократи, маргинализирани през последните две десетилетия. Заедно те формират ядрото на нова политическа класа, заинтересована от реинтеграцията на Сирия в арабската система и от ребалансиране на отношенията ѝ с Турция, арабските държави и Съединените щати.

В обобщение, тази ос разкрива фундаменталните елементи на трансформацията на Сирия: разпадането на иранския модел на контрол, възхода на умерена сунитска политическа идентичност и появата на елит, който търси интеграция в регионалния ред, а не съпротива срещу него.

Военно-стратегическото измерение на Сирия след колапса на системата на Асад

Ако идентичността и легитимността очертават символичната рамка на промяната, военното измерение е арената, в която трансформацията се проявява най-пряко. Сирия след Асад е държава, в която традиционната армия е на практика разградена, а позициите ѝ са заети от външни актьори с различни и често противоречиви дневни редове.

Първият ключов елемент е отстъплението на Иран. За първи път от 2013 г. насам Техеран вече не разполага с оперативен капацитет да поддържа военна инфраструктура в Сирия. Логистичната мрежа Ирак-Сирия-Ливан е в голяма степен неутрализирана, силите "Ал-Кудс" вече не се ползват със свобода на придвижване, а проиранските милиции са загубили своята сплотеност. Без силен сирийски съюзник и ефективна мрежа от прокси структури Иран се е превърнал в маргинален играч.

Русия, от своя страна, рязко е намалила военното си присъствие. Авиобазата "Хмеймим" функционира по-скоро като реликва от отминала епоха, отколкото като реален център на сила. Подобна е ситуацията и с военноморската база в Тартус. Липсват ресурси за мащабни операции, а влиянието на Москва върху вътрешните процеси е минимално. Сирия вече не е основен стратегически театър за Русия, а второстепенно досие, управлявано с ограничени средства.

В този вакуум Турция се превърна в де факто основния военен актьор в Северна и Северозападна Сирия. Анкара контролира ключови територии, управлява местни милиции, надзирава инфраструктурите за сигурност и подкрепя реорганизацията на сирийските сили, лоялни на режима на ал-Шараа. Регионалните ѝ амбиции превръщат Турция в неформален архитект на новия ред на сигурност в Северна Сирия, правейки ролята ѝ незаменима в настоящата стратегическа среда.

Паралелно с това Израел придоби широка оперативна свобода в Южна Сирия, която използва не само за предотвратяване на възстановяването на иранска инфраструктура и поддържане на стратегическа буферна зона, но и за косвено влияние върху вътрешните процеси в страната. Чрез селективна подкрепа за определени местни общности - особено сред части от друзите в Джабал ад-Друз и в райони близо до границата - Израел се стреми да оказва натиск върху иранското присъствие и върху способността на режима да контролира юга. Този тип проекция на влияние, мълчаливо толерирана от Вашингтон и Анкара, представлява една от ключовите стратегически еволюции в Леванта, тъй като съчетава свобода на военни действия с инструменти за политическо и социално моделиране на местно ниво.

Съединените щати, накрая, прилагат в Сирия стратегия на "аутсорсинг на реда". Стабилизацията на страната се делегира на мрежа от местни актьори - Турция, Израел и арабските държави - всеки с допълваща се роля. Вашингтон не цели военно завръщане, а превръщането на Сирия в лаборатория за нов модел на сигурност, основан на реално споделяне на отговорността.

Тази насока показва, че Сирия вече не е хаотично бойно поле, а стратегическо пространство, в което регионалните актьори упражняват диференцирано влияние и преплитащи се интереси.

Икономическо възстановяване: между системното разрушение и конкуренцията на външните актьори

Сирийската икономика навлиза в следконфликтната фаза в състояние на структурен колапс. След четиринадесет години война над 40% от градската и индустриалната инфраструктура е разрушена, енергийните и транспортните мрежи функционират частично, а общите икономически загуби се оценяват на 325-400 милиарда долара. Сирийската валута е загубила 99% от стойността си. Селското стопанство - някога един от основните източници на износ преди 2011 г. - е в драматичен упадък, с необработваеми земи, разрушени напоителни системи и значително намалена работна сила вследствие на масовата миграция. Химическата, текстилната и фармацевтичната индустрии, някога конкурентоспособни, са сведени до разпокъсани анклави, контролирани от различни местни актьори.

В този контекст възстановяването на Сирия не е просто финансов процес, а стратегическа арена, в която се сблъскват регионални и глобални интереси. Иран, Русия, Турция, Обединените арабски емирства и - в определени сектори - Китай се стремят към преференциален достъп до инфраструктурни проекти, енергетика, пристанища, железопътни мрежи и градско възстановяване. Много от плановете, изготвени между 2017 и 2021 г., обаче са остарели поради териториални промени или вътрешна политическа нестабилност. Дамаск, изправен пред тежки международни санкции и отслабена администрация, не разполага с капацитет да координира последователна национална програма за възстановяване.

Реалистичните оценки сочат, че процесът на реконструкция ще изисква най-малко 15-20 години и ще започне едва след постигане на политическа и сигурностна стабилизация - условия, които все още са несигурни. При липсата на широко международно споразумение и функционираща институционална рамка Сирия рискува модел на "фрагментирано възстановяване", при който всеки външен актьор инвестира единствено в зоните под свой контрол или влияние. Това би увековечило икономическата фрагментация на страната и би превърнало възстановяването в дългосрочен геополитически инструмент.

Регионалният баланс: САЩ, Турция, Израел, Иран и Саудитска Арабия в играта по прекрояването на Сирия

Тази ос концентрира същността на стратегическата дилема през 2025 г.: как Сирия може да се превърне в опорна точка на нов регионален ред, когато амбициите на участващите актьори се разминават, а интересите им се припокриват само частично?

За Съединените щати Сирия е изпитателно поле на нова парадигма: ако опустошена държава може да бъде реинтегрирана чрез координирани регионални усилия, американското оттегляне може да продължи без риск от създаване на нов вакуум. Посещението на сирийския президент във Вашингтон символизира този завой и повторното навлизане на Сирия в западната орбита.

За Турция Сирия представлява ядрото на нейния геополитически проект. Анкара не търси пълен контрол, а структурно влияние: реорганизирането на политиките за сигурност, подкрепата за сунитски мрежи и задържането на ключови позиции на север ѝ позволяват да оформя политическата и военната архитектура на Сирия.

Израел разглежда Сирия като пространство на контролиран риск. Макар сунитска държава, подкрепяна от Турция, да поражда въпроси за дългосрочната стабилност, тя е за предпочитане пред ирански доминиран модел. Затова Израел следва стратегия на минимална стабилизация без политическа или военна зависимост.

Иран е големият губещ. Икономически отслабен, вътрешно оспорван и лишен от способността да проектира сила в Сирия и Ливан, Техеран вече не разполага с ключовите инструменти за влияние в Леванта.

Саудитска Арабия, подкрепяна от Пакистан, се стреми да балансира нарастващото влияние на Турция - не чрез военни средства, а чрез икономически ресурси и арабска легитимност, които са от съществено значение за процеса на възстановяване.

Тази насока показва, че Сирия не е просто пресечна точка на конкуриращи се интереси, а стълбът, върху който се тества зараждащият се нов регионален ред.

Стратегическо заключение: Сирия като ос на новия регионален ред

За изненадващо кратък период Сирия се трансформира от провалена държава, манипулирана от външни сили, в ключов елемент на регионална стратегия, насочена към преформулиране на баланса на силите в Близкия изток. Тази трансформация не произтича от вътрешни реформи, а от сближаването на три динамики: отслабването на Иран и Русия, прагматичното пренастройване на новото сирийско ръководство и промяната в американската парадигма за сигурност към "аутсорсинг на реда".

За Вашингтон успехът на интегрирането на Сирия в регионална система на сътрудничество - водена от Турция и гарантирана от Израел и арабските държави - представлява решаващия тест за нов модел на контролирано оттегляне.

  • За Турция Сирия е центърът на регионалните ѝ амбиции.
  • За Израел - пространство на управляем риск.
  • За Саудитска Арабия - поле за балансиране.
  • За Иран и Русия - почти необратимо загубено досие.

За самата Сирия това е рядка възможност да превърне външния контекст в минимална вътрешна стабилизация и постепенна реинтеграция в регионалния ред.

В този смисъл Сирия се превръща не просто във външнополитическо досие, а в индикатор за бъдещия регионален ред в Близкия изток - тест за способността на местните и глобалните актьори да поддържат стабилност в една международна система в процес на дълбока трансформация.