Който и да наследи поста на американския президент Джордж Буш след две и половина години, ще бъде изправен пред доста сериозни предизвикателства.
Той /или тя/ ще трябва да прекратят погрешната политика на сегашния президент и да изведат нацията от пустошта на изгубената война в Ирак.

Буш  вече не иска и не може да изведе войските от Ирак. Войната там беше спечелена след няма и три седмици от една високотехнологизирана армия, когато войниците свалиха от паметника фигурата на бившия диктатор Садам Хюсеин.
След това последва нещо, което Пентагонът и Доналд Рамсфелд по осъдителен начин подцениха и в продължение на дълго време обявяваха за сражения с бивши кадри на Садам и уж чуждестранни наемници на Ал Кайда.
Всъщност ставаше дума за подмолната улична война, водена главно от сунитски бунтовници срещу окупаторите.

Сега световната суперсила е заплашена от трето измерение на иракския конфликт : гражданска война, подклаждана от религиозни мотиви.

Ирак е заплашен от онова, което светът в момента наблюдава в Южен Ливан: от разпадането на държавата, от анархията на предимно шиитски милиции и терористични групировки.

В  петък стотици хиляди шиити демонстрираха своите симпатии  спрямо Хизбула. Основният противник на САЩ в региона - Иран,  повече от всякога дирижира ставащото в Близкия изток.

Все още правителството във Вашингтон отрича истината. Като мярка то  прилага американската гражданска война от 19-ти век между Севера и Юга и поради това актуалните кръвопролития в Ирак, където на ден загиват по около 100 души,   не се  оказват достатъчни  - засега.
Но да се признае подобно нещо, би било равнозначно на това да се признае, че американската авантюра в Ирак се е провалила.

Някои републикански партийни другари вече предупреждават своя президент, че нямал мандат да изпраща синовете и дъщерите на нацията на   фронта на една верска война между сунити и шиити.
Питър Пейс - шефът на Генералния щаб на американската армия формулира тази дилема съвсем точно, като каза :"Не Америка, а само иракските народностни групи  са в състояние да решат, дали обичат децата си повече, отколкото взаимно се мразят. Иракските сили за сигурност - а не американската армия - трябва и могат да спечелят тази трета война".

В Близкия Изток световната суперсила вече не е в състояние да победи военно. Нейните войници впрочем - няма какво да търсят там - както призна наскоро и самият президент Буш. 

За мироопазващата мисия в защита на Ливан и Израел той не желае да изпраща американски войски.

Това обаче не означава, че САЩ могат да се сбогуват с кризисния регион.
Тъкмо обратното. За постигането на мир в Близкия изток и за оцеляването на  еврейската държава - повече от всякога са нужни САЩ.

Само че суперсилата би трябвало да мобилизира други, дипломатически възможности и да признае, че нейният поход към Багдад действително създаде "Нов Близък Изток" - но различен от този, който е в представите на президента Буш - в Ливан, както и в Ирак победителят от войната е Иран.

Промененото съотношение на силите ще наложи на Вашингтон да обвърже тъмните сили в Техеран по пътя към търсенето на мир за региона.

Предполагаемата цена за това - американска гаранция за съществуване и сигурност на клерикалния ирански режим - е  ужасяващо висока.

Техеран обаче едва ли ще  предложи  своето сътрудничество или пък своята атомна програма на по-ниска цена.

Слабостта на Америка  налага на Европа ново, досега непознато  бреме. Например Ливан:  Помощта при възстановяването ще струва на французите, италианците  или германците не само пари, но и живота на техни войници.
Това принуждава  правителствата на ЕС още повече да предупреждават суперсилата и да я убеждават  към умереност  по отношение на моллите в Иран.

Опитът от три иракски войни би трябвало да е научил Вашингтон поне на едно нещо: В Близкия Изток не съществува творчески хаос.
Стабилността на региона трябва да е цел, а не прицел на американската външна политика.