Изпращаме знакова година. Икономическите и социални трусовете, които пандемията предизвика, задълбочиха обществените противоречия по целият свят. Те станаха по-видими, по-рискови. Широки прослойки от световното население се борят за оцеляване. Завършва поредната либерална фаза в дългосрочния цикъл на капитализма. Предстои организиран (по-рестриктивно урегулиран) капитализъм.

Десетилетия наред неолибералните идеолози внушаваха, че растящото със зашеметяващи темпове социално неравенство е справедливо, защото е следствие на безгрешни пазарни механизми. Драстичният разкрач в нивото на доходите предизвика и драстично неравенство във възможностите за потребление. Все повече хора биват изключени от достъпа до качествено образование и медицински услуги и въобще до всичко, урегулирано на пазарен принцип. Същите идеолози обясняваха, че именно неравенството насърчава движения от желание за повишение на социалния си статус човек да дава всичко от себе си за производството на блага. Следвало да считаме неравенството - дори в сегашните му гигантски несъразмерности за... целесъобразно. Видяхме обаче как насърчаваните, но прогресивно обедняващи, в кризата съвсем се обезсърчиха. Философи, социолози, икономисти и политици в Западния свят спешно си обявиха състезание за изнамиране на рецепта, която да предотврати по-сериозни обществени сътресения. Рецепта за възстановяване на чувството за справедливост.

Засега видими резултати няма. Това радва десния популизъм, който получава шанс да демагогства сред социално декласираните и разорените. Доналд Тръмп и Борис Джонсън дадоха пример как се прави. Въпрос на време е и левият популизъм да се включи. Същевременно мощни лобита по целия свят продължават зорко да следят за това, на облагодетелстваните да не бъде оспорено онова, което късметът в неолибералната лотария им е спечелил. Като че ли на облагодетелстваните и през ум не им минава, че в средносрочен план твърдоглавият им егоизъм е не по-малко опасен за самите тях отколкото за бедстващите. Границата на търпимост на последните все някога ще бъде достигната.

У нас през изтичащата година също много се заговори за справедливост. През последните месеци в почти всяко свое изказване държавният глава с право се позовава на "накърненото чувство за справедливост". Не е трудно да се предвиди, че и в предстоящата му новогодишна реч темата ще доминира. В рамките на предстоящата предизборна кампания още повече ще слушаме за справедливост. Всеки кандидат да управлява ще втъче в предизборната си реторика магическата думичка. Всеобщо е усещането, че тя е ключова. Че тя прави директна връзка със изстрадалата българска душа. Че с нея могат да се мобилизират гласоподаватели и печелят избори.

И леви, и десни словесни жонгльори ще демонстрират уменията си върху справедливостта. Не очаквайте обаче някой да ви каже, какво точно има предвид, когато говори за "справедливост". Много политици сами не знаят какво точно имат предвид, говорейки за нея. По този начин банализират едно свещено за социума понятие. Решават, че просто звучи добре и на самите тях, и на слушателите им. А и върши работа в печеленето на гласове. Ако по-вещите и по-смели измежду тях решат да дадат своя дефиниция за справедливост, не се изненадвайте, ако се окаже, че използвайки едно и също понятие, са говорили за съвсем различни неща. Ще дам един пример. Класически десен политик вероятно ще ви каже, че справедливост е да се понижат данъците, защото всеки ще запази максимално много от това, което си е заработил, а освен това в сравнение с държавата индивидите много по-рационално ще изхарчат спестената от данъци сума. Ляв политик пък в същата ситуация сигурно ще счете за справедливост обратното - данъците да се увеличат. В неговите представи на държавата са нужни допълнителни приходи, с които да подкрепи онези, които пазарът е оставил с неприемливо (неморално) ниски доходи.

Наскоро представител на Зелено движение ми заяви, че най-удачно би било да се въведе такса за достъп до Рилските езера. Така сме щели най-добре да ги опазим. На възражението ми, че така бихме ги направили практически недостъпни за пенсионери, студенти и други групи от населението с ниски доходи, той ми отвърна, че не е несправедливо, който много работи и много печели, да има и привилегии. Това било усещането му за справедливост. Само да вмъкна, че нашето Зелено движение счита себе си за партия с дясна идеология, част от т.нар. Градска десница. Представители на зелени партии от Европа, които традиционно изповядват по-скоро ляволиберални убеждения, вероятно биха освиркали предложението на нашия зелен за достъп до езерата. Защото би накърнило представите им за... справедливост. Така че, ако все още не сте се замисляли, справедливостта е разтегливо понятие. Ние като потребители на политически обещания сме длъжни всеки път да питаме какво точно ни се обещава, когато ни ухажват с "възстановяване на справедливостта".

Това че и у нас тече дебат, касаещ справедливостта, показва че сме все по-интегрирани в проблематиката на модерния Западен свят. В нашата превзета от полуфеодални задкулисни зависимости държава проблемите обаче са не само неолиберални, а и неофеодални. Не случайно от 10.07. та до днес всеки ден разобличената в нерегламентирано задкулисно преразпределение на блага власт е обект на протести и призиви за оставка. Може би именно дебатът на тема справедливост ще прати настоящите управници в историята.

И така централният въпрос е може ли, както твърдят неолибералите, пазарът да разпредели доходите (благата) между гражданите така, че да се утвърди усещане за справедливост в обществото?

Справедливостта е от първостепенно значение за всяка социална общност. Сплотява, предпазва от кризи и в крайна сметка е предпоставка за успех. Самият "обществен договор" по дефиниция е валиден само до тогава, докато гражданинът има усещане за справедливи обществени отношения. За съжаление историческият опит показва, че пазарната регулация в нивото на доходите не винаги генерира морално издържани резултати. Наблюдаваме етично трудно защитима диспропорция в доходните нива почти по целия свят. И философи, и социолози, и икономисти се питат, морално допустимо ли е доходът на собственика или директора на дадена фирма да е десетки или дори стотици пъти по-висок от тази на работника? Етично ли е подобна диспропорция да съществува между дохода на медицинска сестра, която спасява животи, и дохода на борсов играч, спекулиращ с дериватни финансови инструменти, които нерядко дори трудно могат да се отнесат към реалната икономика - производството на стоки и услуги? От дейността на спекуланта никога не би зависил животът на медицинската сестра. Ако обаче той тежко заболее или се нарани, животът му пряко зависи от нейната грижа.

У нас политиката на редица правителства - или липсата на такава - допълнително е допринесла за екстремното разслоение на доходите. За 2019 г. Евростат за поред път обявява, че сме държавата в ЕС с най-големи разлики. Дори ако се сравняваме с европейски държави, които не са членки на съюза, само Турция е по-зле от нас. За разлика от България - ако изключим Румъния, разликата в доходите във всички източноевропейски страни - с които е най-удачно да се съпоставяме, са на нива под средните за ЕС. В трите източноевропейски държави - Словакия, Словения и Чехия - неравенството дори е най-ниското в целия Европейски съюз. Страните от Източна Европа доказват, че политическа воля и мъдрост могат да осигурят сравнително справедливо съотношение на доходните нива. Поради нехайство и некадърност на нашия политически елит за кой ли път изглеждаме като бананова република. За кой ли път.

Особено щекотлива става тема за доходите, когато си изясним, че обещанието за равни шансове за всеки в модерните западни капиталистически общества все по-трудно се осъществява. Ако се абстрахираме от възможността за наследство, според това обещание образованието е общественият пропуск за висок доход. Да, но първо трябва да си конкурентен сред кандидатите за постъпване в елитни училища, а след това трябва семейството ти да може да покрие скъпите им такси. Как да си конкурентен, като при равни други условия децата от заможни семейства ходят например на скъпи частни уроци. Който не е имал тази възможност, е много по-вероятно да се провали на приемния изпит и да не се сдобие с пропуска за висок доход.

В новата си книга "Тиранията на пазарната реализация - какво се случи с общественото благо" харвардският философ и теоретик на справедливостта Майкъл Сандел отделя много внимание на тази тема. Той говори въобще за криза на меритокрацията (meritocracy) - пазарното остойностяване на заслугите към обществото, която десетилетия наред се считаше за основен оценъчен принцип в капиталистическите общества. Пазарните механизми, както видяхме, не гарантират ниво на дохода според таланта, уменията и положения труд. А от там модерните капиталистически общества все по-трудно съумяват да убедят гражданите си, че е спазена справедливостта и не им се случва неправда. Въпреки че е поддръжник на Демократическата партия Сандел остро критикува администрациите на Клинтън и Обама, които в неолиберално заслепение са занемарили обедняващите - предимно бели - работници. От класически симпатизанти на демократите белите работници политически са мигрирали към десния популист Тръмп. Самият начин на публично говорене както на демократите в САЩ, така и на идейно близките им социалдемократи в Европа е станал елитарен - съсредоточен върху образования елит и пренебрегващ хора с по-ниско образование и социален статус. Сандел призовава към преосмисляне, за да могат американските демократи и европейските социалдемократи да се справят с предизвикателствата на десния популизъм и увеличат шансовете си за управление.

И в Германия тече усилена дискусия относно непоклатимостта на утвърдения след Втората световна война принцип на Leistungsgesellschaft, немското понятие за меритокрация. И там се мисли как изкривяванията в съотношението между доходните нива, допуснати от пазарните механизми, да бъдат коригирани от държавата, така че губещото се чувство за справедливост да бъде възстановено.

Има вероятност 2021 г., която у нас е и изборна, отново да бъде преломна. Надявам се след многото говорене за нарушената справедливост най-сетне да видим и конкретни решения. Може именно пандемията да катализира промяна - чрез нов начин на мислене и социално осмисляне.