Ако има нещо по-отвратително от фабриката за изтезания на Асад, то това са привидното възмущение и ужасът, с които бе посрещнато тяхното откритие.

Миналата година светът имаше възможност да изпрати реален сигнал до режима на Асад.

Сблъсквайки се с доказателства, че сирийското правителство е използвало химическо оръжие срещу собствените си граждани, ефективно задушавайки собствените си деца до смърт в леглата им, ние имахме възможност да заемем позиция.

Тя не беше шанс да се спрат кланетата за една нощ или да се свали режимът на Асад. Тази позиция даваше възможност да се даде ясен сигнал: "Вие сте уведомени. Ние няма да си затворим очите. Не забравяйте, че мелниците на правосъдието мелят бавно, но изключително ефективно дори и до най-малкото зърно".

Но избрахме да не изпращаме този сигнал. Вместо това решихме, че би било най-добре, ако просто наведем глава и да се позоваваме на миналото.

Разбира се не се случи точно така. Имахме първи много задълбочен дебат. По време на този дебат бяха поставени няколко много сложни аргументи и въпроси, изложени от тези, които бяха против военната намеса. "Ако се намесим, каква ще бъде нашата стратегия за изход?", питаха те. Както вече знаем, докато те провеждаха този дебат, някъде в недрата на една от фабриките за убийства на Асад умираше жертва - поредната жертва със стоманена тел около гърлото си.

"Какви ще са целите?", беше друг проницателен въпрос. И както бе наредено, стоманената тел била затегната още повече.

"Имаме нужда от повече време. Имаме нужда от повече доказателства", твърдяха мъдрите мъже и жени, които бяха против военен конфликт. Преди те да изрекат тези думи още една от жертвите на Асад затвори очите си за последен път.

Ние няма как да знаем какво влияние щеше да има една евентуална военна намеса върху мисленето на Асад. Тя можеше да го сплаши или обратното.

Но знаем със сигурност какво послание му изпрати нашето бездействие. То му каза: "На тях не им пука. Не им пука дали ще обгазяваш своите деца или не. Не им пука, ако тормозиш народа си. И със сигурност не им пука дали ще грабнеш някои от опонентите си от улиците и ще ги хвърлиш в някоя гнила тъмница."

И Асад е прав - нас не ни е грижа.

Да, има много все още, което можем да направим, си казваме ние. Но истината не е такава. И това наистина не ни притеснява. Ние предпочитаме да не правим нищо. Ние предпочитаме да защитаваме "нашите момчета". Ние предпочитаме да защитим Близкия изток от по-нататъшен западен авантюризъм. Ние предпочитаме да защитим нашата съвест от последващ Ирак.

Но моля ви, нека сега да не се трупа лицемерие на върха на нашата гротескна абдикация от отговорност. Няма повече призиви за "нещо да бъде направено". Нищо няма да бъде направено. Защото ние всъщност не искаме да бъде направено.

Да, ние искаме ужасите на Сирия да изчезнат. Искаме Асад да изчезне. Но ние искаме някой друг да го направи вместо нас, за да можем да се поздравим за това, как сме защитили мира.

Някои хора призовават Асад да бъде съден за военни престъпления. Джон Кери отново настоява Асад да подаде оставка и да напусне Сирия. Може и да греша, но това изглежда малко вероятно - Асад да отиде някъде, освен ако той има някои доста солидни гаранции за имунитет от бъдещо съдебно преследване.

Той вече е в притежание на някои други важни гаранции. Например, ако не се предаде доброволно на правосъдието, ние няма да влезем в Сирия и да го заловим. Ако той не напусне доброволно Сирия , ние няма да влезем в Сирия и да го принудим.

Когато неговите поддръжници завържат тел около гърлото на поредната жертва, ще кажем колко ужасно е това. И тогава ние ще се отдръпнем, за да дръпнат те здраво примката.

Имахме възможност да заемем позиция срещу Асад миналата година. Неговите химически оръжия. Неговите стаи за мъчения. Ние се обърнахме с гръб към него.

Така че, моля, стига повече крокодилски сълзи. Стоманената примка ще бъде в употреба отново тази вечер. Нека не се унижаваме допълнително, като се преструваме, че наистина има значение за нас.