Има ли в историята на Алма Матер по-позорен миг от решението на Академическия съвет да запуши устата на преподаватели и студенти, като прекара всичките им медийни и публични изяви през ситното цедило на отдела за връзки с обществеността?

Не сме забравили затварянето на висшето училище след свободното волеизявление на студентството през 1907 и освиркването на цар Фердинанд. Но тогава ножът бе забит в гръб, от чужди на академизма и България фигури. Сега в ролята на цензор на мисълта и словото на академичната общност влязоха 38-те членове на Съвета (подкрепили предложението на зам.-ректора Георги Вълчев, доц. д-р, трима „против” и четирима – устискали мнението си), които би трябвало да са елитът на висшето образование, пример за своите възпитаници, не жандарми, а сеячи на разумното, доброто, вечното (Некрасов).

Само преди дни в медиите се появиха публикации за затруднената комуникация на журналисти с политици от определени политически сили (ГЕРБ, ДПС и др.), където контактите се осъществяват единствено с благословия от горе, на одобрението на пиарите подлежат посещаваните студия, въпросите на интервютата, на кастинг се подлагат партийците, които да бъдат изпращани като проводници на правилната линия в сутрешните блокове по конкретни теми. И никой не се учуди, защото партийната власт – едноличната особено - се крепи на здрава ръка и желязна дисциплина. И понякога за непремерени приказки бият през устата, а и на други места.

Но в храма на науката – където трябва да властват свободомислието, стремежът към познание, себеусъвършенстването – оковаването на свободното изразяване на мнение, на отстояването на гражданска позиция, на защитата на справедливи каузи намирисва средновековно. А нали някои от тези „академически съветници” бяха радетели (по същите тези телевизори) на въвеждането на дисциплината „Гражданско образование” едва ли не от забавачката? Или според новите указания тя ще включва и раздел „Къде и какво правилно да говорим?”.

Най-унизителни за общността са клаузите за изразяването на граждански и политически позиции, "без да се ангажира институцията със заявени мнения и без да се използват придобитите в нея научни степени и звания". Ако перифразираме известната песен на примата Лили Иванова: „болка е, когато съм със тебе, лудост е – когато съм сама”.

Защото в този (само ли?) университет наистина има хора, за които званията и нàучните степени са нещо като собствено и бащино име. Защото един г-н Никой в науката, придобил незнайно как и незнайно за колко научното съкращение пред непознатото си име, много държи на него. Обижда се, ако обръщението не е „професор Какъв-беше-там”. Точно както довчерашните ефрейтори, станали набързо генерали, дори и в запаса се сърдят, ако не подчертаеш, че това е „генерал еди-кой си”. Един ефрейтор някога даже фюрер стана. Но това между другото.

Личностите, които говорят по горещи теми, свързани с високата им професионална компетентност, които не се боят да ровят в кървящите рани на ежедневието ни, които не се притесняват да са опозиция на всяка несправедливост, потисничество, авторитарност, не се нуждаят от титли. Не че те не заемат половин машинописен ред пред името. Канят ги заради тях самите, заради техния колоритен език, заради остротата на позициите, често пъти различни от общоприетите. Защото имат смелостта да говорят каквото мислят и привилегията да мислят, преди да говорят. Да са чели, преди да пропишат. Това са Личностите. На тях се крепи академичният престиж на Софийския университет, неговата независимост не на хартия, а на дела, която видимо е трън в очите на някои. Останалите проф., доц., д-р Онзи-как-му-беше-името са масовка.

Те обаче са на първа линия, винаги готови да се покажат по телевизора или да прошумолят в радиоефира. И винаги с едно ухо към правилната теза. Било нашенска политическа, било вносна – грантова. Те използват академичните звания и авторитета на учебното заведение, където служат (а не на което служат!), като противотежест - за да не отлети в небитието хелиевият балон на многословната им посредственост.

Академическият съвет отне без възможност за обжалване правото на студенти и преподаватели да се гордеят, че са част от общността на най-старото висше училище. Да бъдат достойното лице на университета пред обществото. Гражданското лице на академизма пред гражданското общество. И в същото време да бъдат свободни. Сега, ако искат да кажат какво мислят, преди това трябва като Галилей – по непотвърдена от два източника информация - да изрекат: E pur si muove!

Ако аз изляза и направя екстремистки изказвания, никой няма да е щастлив, че се афиширам като ректор на Софийския университет, оправда безобразието ректорът проф. Анастас Герджиков (OFFNews). А дали някой е щастлив, че по време на ректора Герджиков, професор, за да имаш мнение и да можеш да го изразиш свободно, трябва да се отречеш от своята Алма Матер. Всъщност за разлика от предходниците си самият той е доста обран в своите публични изяви. Не си позволява коментари по злободневието. А има забележителна академична кариера, достатъчно прочетени и написани книги зад себе си. Вероятно обаче това не дава смело сърце.

Вносителят на срамното предложение – доц. д-р Вълчев, също не е последна дупка на университетския кавал: историк, доктор по културология, преподавател в катедра „История и теория на културата” във Философския. Води магистърска програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство”. Дали пък не се е впечатлил от това, как някои униформени културтрегери навремето са „социализирали” неправилното културно наследство чрез auto da fe…

Къде в тази групичка претенденти за цензори в академични тоги да сложим декана на ФЖМК доц. д-р Теодора Петрова. Не е ясно как е гласувала – „за” или „въздържал се”. И двете са достойни за неуважение. Но какво ще преподаде на бъдещите журналисти този анонимен за гилдията доц. д-р, „журналист”, и то зад кадър, „врял и кипял” от 1986 само в кухнята на самотната тогава единствена телевизия? Или отново грижата за гората е поверена на дърварите, а не на лесовъдите…

И след като вече доста време едни хора се мъчат да си отговорят на втръсналия въпрос #Кой?, явно е дошло времето на питането #Защо?. Дали не трябва да се попречи на някое незапознато с инструкциите хабилитирано лице и на някой не толкова умен и красив студент, прикрити зад чистата и светла фасада на СУ, да освиркат „Особата” и неговата генерална линия за стабилност и просперитет по магистралата към светлото бъдеще.

Която има нужда от медиен комфорт, поднесен Му на тепсия от Академическия съвет на СУ.

Останалото е мълчание, казва за последно Хамлет…

А Евлоги и Христо Георгиеви стават и бавно поемат надолу по бул. „Васил Левски”.