Рядко глупостта са е материализирала в толкова ярки и детайлни форми, колкото това се случва в отношенията между Иран и САЩ. Защо глупост? Понеже и аятолах Али Хаменей, и президентът Доналд Тръмп всъщност искат едно и също нещо: по възможност да се занимават с другия възможно най-малко. Тръмп няма търпение да прибере вкъщи американските военни от Ирак и Афганистан (около Иран), Хаменей също е нетърпелив американците да се изнесат оттам.

А в същото време и двамата извършват такива действия, че се обричат един на друг. Положението между Тръмп и Хаменей е "Бий ме, обичам те!". Да дадем няколко примера.

Доналд Тръмп искаше да предизвика позитивна промяна в поведението на Иран спрямо Близкия изток (Техеран, впрочем, се държеше много по-коректно по време на Ядрената сделка, Joint Comprehensive Plan of Action*). Когато един юноша обаче иска да покани на среща една девойка, пък било и опърничава като персийската, е логично той да направи някакъв жест спрямо нея. Вместо това Тръмп реши да й удари един шамар: и Вашингтон, под негово ръководство, напусна през 2018-та година въпросната Ядрена сделка. В допълнение на шамара, хормоналният младеж прати на субекта от интерес и букет от санкции, плюс любовна картичка, в която имаше 12 условия, които девойката трябва да изпълни, ако иска да се видят**.

Но с тежкия плесник на лицето си, същата, естествено, реагира раздразнително и започна да обстрелва както активите на юношата в квартала, така и тези на неговите саудитски и емиратски приятели***. И разпери обятията си още по-широко за руските и китайски младежи, които и без това се навъртат наоколо.

Но и Али Хаменей не действаше рационално. Когато Иран свали американски дрон в Персийския залив, а Доналд Тръмп се отказа от реципрочен удар, то девойката реши, че юношата е в слаба позиция и може да му се качи на главата. Колкото повече обаче девойката - включително посредством съратничките й в региона - удряше по позициите на юношата и неговите приятели, толкова повече се увеличаваше военното присъствие на американците там: и в Саудитска Арабия, и в Персийския залив, и в Ирак.

По този начин и Доналд Тръмп със санкциите, и Али Хаменей с ракетите даваха основания на другия да продължават да се занимават взаимно със себе си. Но ако има потна, но работеща формула за потушаване на напрежението в личните отношения, то в политиката такава ескалация на настроението няма приятен край.

А до убийството на Касем Сюлеймани - знакова фигура в композицията на сигурността на Иран и ръководител на външно-политическото звено на Ислямската революционна гвардия, Ал-Кудс - се стигна след поредния цикъл от насилие между проиранските милиции в Ирак и САЩ. Първо Катаеб Хизбула извърши удар по американски позиции близо до Киркук, на което американците отвърнаха с бомбардировки срещу организацията в Ирак и Сирия. Последното провокира нахлуване в Зелената зона на Багдад от страна на привърженици на проиранските милиции - Катаеб Хизбула и Асаиб Ахл ал-Хак, които обсадиха американското посолство там. Елиминирането на Касем Сюлеймани, успоредно на пословични фигури от иракския естаблишмънт (като Абу Махди Мухандис) на летището до Багдад, пък бе отговорът на Вашингтон.

С таргетирането на Касем Сюлеймани, Доналд Тръмп реши да качи мизата: вместо да се занимава със симптомите, да третира самата болест; вместо да удря прокси-силите, да уязви центъра им. Този център бе именно Касем Сюлеймани: ръката и умът зад нея, които конструираха иранската външно-политическа и военна активност в региона. Той не бе нито Абу Бакр ал-Багдади, нито Мохамед Мосадег. Публичната експлоатация на всяка една от тези две крайности кореспондира с нечия пропаганда.

Повече въпроси обаче буди не елиминирането на ръководителя на Ал-Кудс, а контекстът и времето, в които това бе направено. Именно контекстът подсказва, че убийството на Касем Сюлеймани ще има ефект, обратен на този, на който САЩ са се надявали. Причините:

Първо, самият Сюлеймани (а съответно и неговата политика на "изнесена отбрана" на Иран****) ще стане неминуемо по-популярен, отколкото той бе, бидейки жив. И досега Сюлеймани бе най-харесваният ирански командир в страната, но оттук насетне той ще се превърне в кауза и пример. А както знаем добре, с каузите се воюва по-трудно. В допълнение, когато си ирански командир, определено имаш ограничения на легитимността. Когато обаче си антиамерикански такъв, има ограничения, които биват преодолявани (антиамериканизмът е повод за разбирателство между иракския шиитски националист и иранския шиитски експанзионист).

Второ, оттук насетне оставането на американските военни в Ирак (няма яснота колко още ще бъдат добавени към малко над петте хиляди, които са вече там) ще бъде много по-трудно защитимо в парламента на държавата. Министър-председателят в оставка на страната, Адел Абдул ал-Махди, както и аятолах Али ал-Систани вече обявиха, че действията на САЩ представляват нарушение на споразумението (според което Вашингтон е разположил там свои сили), както и на суверенитета на страната.

Трето, акцията срещу Сюлеймани има капацитета да "задуши" или поне да промени дискурса на така или иначе случващите се протестите в Ирак, в Ливан и в Иран. Въпреки че всички те възникнаха по социално-икономически причини, тези протести съдържаха в себе си антиирански мотиви (в Багдад и в Бейрут) и антиправителствени (в Техеран). Сега това с лекота може да се промени: било в посока на намаляването на интензивността на недоволството по улиците на трите държави, било в посока на рецесията на антииранския им вектор.

Четвърто, ако тази ескалация между Техеран и Вашингтон се задържи във времето, то атмосферата, в която ще се проведат парламентарните избори в Иран през февруари месец тази година, ще способства за доброто представяне на хардлайнерите в страната (още повече, че там реформаторите и без това са в дълбока кадрова и идейна криза).

Пето, крехките, кротките и скромните успехи в демилитаризацията на иракското общество ще бъдат загубени (особено от бившия министър-председател на страната, Хайдер ал-Абади, там бяха хвърлени усилия в посока на установяването на контрол върху милициите). Последното по-скоро не се случи. Но при тези обстоятелства от нов порядък ще бъде "изтрит" и малкият напредък. Частните армии отново ще имат сериозно преимущество пред политическите партии. Муктада ал-Садр (иракски националист) и Каис Хазали (иранско прокси) вече обявиха мобилизацията на своите формирования.

Разбира се, във всеки един момент анахроничният режим в Техеран може да сътвори реципрочна глупост, с която да отведе нещата до качествено ново ниво и стандарт. Изобщо тя, глупостта, ако имаше две ръце, с едната щеше да туитва, а с другата - да си поглажда брадата.

* За сключената от Барак Обама сделка можем да кажем, че има само едно нещо, което е по-лошо от нея: липсата на каквато и да е сделка между Иран и САЩ.

** Санкциите, наложени от САЩ спрямо Иран, включват както хора и организации, така и цели сектори от иранската икономика (банковият и петролният сред другите). А сред поставените 12 условия бяха и такива, свързани с балистичната програма на Иран и подкрепата на държавата към различни прокси-сили от региона като Хизбула, Хутите, Хамас и т.н.

*** През 2019-та година станахме свидетели на редица обстрели от страна на Иран (и свързани с Техеран организации) на американски цели в Ирак (военни и граждански), такива на Саудитска Арабия (граждански и енергийни) и Обединените Арабски Емирства (главно танкери).

**** Според тази концепция отбраната на Иран не започва от собствените територии на страната, а от буферните зони, които тя е изградила в своето геополитическо съседства. Целта е Техеран да не води бойни действия на територията си (за да не се повтори ужасът от иракско-иранската война).