Представяме геополитически анализ на норвежкия изследовател Йо Инге Бекефолд от отдела за Китай на Норвежкия институт за отбранителни науки.

Европа се намира в най-голямата опасност от 40-те години на миналия век. Докато бруталната война на Русия в Украйна навлиза в четвъртата си година, промените в политиката на администрацията на Тръмп означават, че Европа внезапно е изправена пред възможността за война с Русия без пълната подкрепа на Съединените щати. Сега Вашингтон преговаря за възможен мир директно с Москва и Киев, без участието на други европейци. Освен това изглежда желае да постигне сделка до голяма степен при условията на Русия.

Освен това администрацията на Тръмп изисква всички гаранции за сигурност на Украйна да бъдат предоставени от европейските държави без подкрепата на САЩ и сигнализира за несигурност относно готовността си да се придържа към ангажиментите на НАТО по член 5, за да помогне за защитата на Европа в случай на атака. Това е състояние на нещата, с което въоръжените сили на Европа са зле подготвени да се справят.

Европейците биха могли, разбира се, да обвинят за това развитие изцяло руския президент Владимир Путин и президента на САЩ Доналд Тръмп - и много от тях го правят. Но в крайна сметка европейците трябва да признаят, че сега плащат цената за собственото си геополитическо невежество.

Историята изобилства с примери на лидери, които си затварят очите за геополитиката, заради което техните нации в крайна сметка плащат висока цена. Френският император Наполеон Бонапарт пренебрегна предизвикателствата на географията, когато нахлу в Русия през 1812 г., като опустошителните загуби на армията му там допринесоха за окончателното му поражение в битката при Ватерло три години по-късно. Нацистка Германия извърши подобна грешка, задвижвайки собствения си крах, когато нахлу в Съветския съюз през 1941 г., излагайки се на война на два фланга.

На ниво голяма стратегия китайската династия Мин извърши една от най-важните геополитически грешки в историята, когато изостави мореплаването в средата на 15 век.

През 14-ти и началото на 15-ти век Китай пусна в морето най-мощната и величествена флота, която светът някога е виждал, напълно доминирайки търговските пътища в Индийския океан и западния Тих океан. И все пак от 1430-те години нататък, точно когато европейското корабостроене и навигационните умения са във възход, китайските императори намаляват подкрепата си за корабостроителниците и забраняват повечето търговия през океана. В резултат на това европейските флоти ще доминират в азиатските води през следващите пет века.

Европа не успя да се поучи от тези примери и пренебрегна три различни геополитически развития.

Първо, Европа до голяма степен е затворила очите си за повторното появяване на Русия като имперска сила, което е най-важното и широкообхватно геополитическо развитие, засягащо пряко Европа след края на Студената война. Подобно на императорите Мин, които зарязаха флота си, европейците буквално изоставиха геополитиката. В продължение на почти две десетилетия те разработиха силова структура, по-подходяща за борба с бунтовниците в планините на Афганистан и за плашене на пиратите в Аденския залив, отколкото за защита на европейската си родина. Европа можа да си позволи да си вземе почивка от геополитиката и да пренебрегне нарастващата самоувереност на Путин поради една проста причина: гаранцията за сигурност, предоставена от Съединените щати.

Второ, Европа не успя да признае геополитическата логика на възхода на Китай, което в крайна сметка ще принуди Съединените щати да ребалансират военната си позиция спрямо Индо-Тихоокенския регион. През 2011 г., когато администрацията на Обама за първи път обяви "обръщането на САЩ към Азия", само две европейски държави изпълняваха обещанието на НАТО да изразходват поне 2 процента от БВП за отбрана. Десетилетие по-късно, през 2021 г., само четири допълнителни европейски членки на НАТО успяха да достигнат този праг.

Една важна причина за тази липса на реакция беше очевидното изоставеното "обръщане към Азия" от страна на Съединените щати, когато те преместиха войски в Източна Европа и военни кораби обратно в Атлантическия океан в отговор на нахлуването на Русия през 2014 г. в Крим. По това време много хора в европейската стратегическа общност, изглежда вярваха, че Вашингтон трайно се е обърнал обратно към Европа. Те обаче пренебрегнаха, че възстановяването на интереса на САЩ към Азия се движи от най-силните и неустоими сили в международните отношения: баланса на силите и страха от разширяване на хегемоните.

Разходите за отбрана на Китай от 309 милиарда долара през 2023 г. бяха по-големи от тези на останалата част от Източна Азия плюс Южна Азия взети заедно, което означава, че Китай лесно може да доминира в региона, ако Съединените щати оттеглят военното си присъствие там.

Ситуацията в Европа обаче е много различна. Руската икономика е по-малка от тази на Италия по отношение на номинален БВП и ѝ липсват ключови технологични и производствени мощности; всяка неспособност на европейците да възпират и сдържат Русия се дължи изцяло на миналото и настоящето нежелание на европейските лидери да го направят. Тази разлика в азиатския и европейския баланс на силите помага да се обясни продължаващият флирт на Вашингтон с Кремъл. Уреждането на руско-украинската война би позволило по-всеобхватен военен "поглед" на САЩ към Азия.

Третото геополитическо развитие, което Европа пренебрегна на свой собствен риск, е китайско-руското партньорство, присъщата му стратегическа логика и стойността, която двете страни му придават. Икономическият възход на Китай позволи на Русия да разнообрази своите търговски отношения и да намали зависимостта си от Европа. Това е особено важно за Русия след 2014 г., когато Западът за първи път наложи икономически и финансови санкции в отговор на анексирането на Крим.

Освен това, въпреки че е младши партньор, Русия знае, че Китай е зает със съперничеството си със Съединените щати в Тихия океан, което смекчава усещането на Москва за заплаха от Пекин. Всъщност Русия не би предприела пълномащабно нахлуване в Украйна с враждебен Китай на азиатския си фланг. За Китай добрите връзки с Русия се движат още по-силно от геополитиката и съображенията за баланса на силите. Привличането на Москва на своя страна, дава предимство на Пекин в съперничеството му с Вашингтон.

Накратко, завръщането на Русия към империализма, изместването на САЩ към Азия и китайско-руското партньорство трябваше да предоставят на европейските лидери основателни причини да преосмислят мерките за сигурност на своя континент, но те не го направиха. Толкова сме свикнали да мислим, че европейците живеят във ваканцията си от историята, че сме по-малко изненадани от тяхното невежество по отношение на геополитиката, отколкото би трябвало.

В крайна сметка големите европейски сили бяха майстори на стратегията. Школата на реализма в теорията на международните отношения, със силния си фокус върху баланса на силите, до голяма степен се основава на изследванията на европейските велики сили. В разгара на Британската империя през 1848 г. тогавашният министър на външните работи лорд Палмерстън заяви в Камарата на общините, че "нямаме вечни съюзници и нямаме вечни врагове. Нашите интереси са вечни и вечни и наше задължение е да следваме тези интереси. Съветът на Палмерстън щеше да послужи добре на европейските лидери през последните десетилетия.

Стратегическата слепота на Европа има различни причини, включително лидерска класа, лишена от визия и мъдрост. Има и две други обяснения. Една важна причина е, че европейските нации се превърнаха от господари на стратегията в стратегически подчинени на Съединените щати. Това вероятно е така от Суецката криза през 1956 г., когато Съединените щати принудиха Великобритания и Франция да се откажат от опита си да нахлуят в Египет и да контролират Суецкия канал.

Докато европейските правителства изразяваха своето несъгласие с различни политики на САЩ през годините след това, като например американската инвазия в Ирак през 2003 г., те останаха държави от второ ниво в съюз със суперсила. Като такива, те са били по-загрижени да бъдат добри съюзници и да поддържат Вашингтон ангажиран в Европа, отколкото да развиват собствените си стратегически способности.

Друга причина за стратегическата неспособност на Европа е почти изключителният фокус върху правилата и мултилатерализма в съвременното европейско мислене. Промяната на парадигмата между либерализма, основан на правила, и реализма на баланса на силите като доминираща сила, определяща поведението на държавата, е повтаряща се тема в международните отношения. С разпадането на Съветския съюз европейците силно вярваха, че най-накрая са настъпили условията за идеята на немския философ Имануел Кант за вечен мир, основан на демокрация, свободна търговия и институции, които ще контролират политиката на властта. Този оптимизъм след Студената война не беше уникален за Европа, но беше по-доминиращ в Европа, отколкото във всяко друго кътче на света.

Когато либерализмът се превърна не само в преобладаваща парадигма, но и в морален императив, привържениците на геополитическия реализъм, с техния акцент върху баланса на силите, често бяха пренебрегвани като конници на апокалипсиса. Те станаха обект на присмех, както когато германски служители се засмяха на Тръмп, предупреждавайки ги през 2018 г. - както и други ги предупреждаваха преди това - че енергийната зависимост от Русия е опасна стратегическа грешка.

И така, накъде трябва да тръгне Европа от тук нататък? За да избегне съдбата на династията Мин, чиито грешки ще преследват Китай векове наред, Европа спешно се нуждае от голяма стратегия с последователен поглед върху сигурността, демокрацията и икономиката. Като се има предвид фрагментираната политика на континента и липсата на ясно лидерство, това е трудна задача.

По отношение на сигурността смелата съпротивителна война на украинците отслаби руския военен капацитет до такава степен, че анализаторите в областта на отбраната изчисляват, че Европа вероятно разполага с период от пет до десет години, за да подсили военния си капацитет, преди Русия да възстанови напълно загубите си.

Въпреки че политиките на Тръмп вероятно завинаги са променили възгледа на Европа за Съединените щати, трансатлантическите връзки може да не са напълно разрушени. Вместо да се опитва да развие независима отбранителна концепция, свързана с Европейския съюз, Европа е би имала повече полза от поддържането на отношения със Съединените щати в рамките на НАТО. Въпреки това, Европа трябва да се стреми към "обърнат НАТО", където Европа, а не Съединените щати, е доминиращата сила в алианса.

Дори и да поддържа трансатлантически отношения, Европа трябва да засили стратегическата си автономия до такава степен, че да е в състояние да оцелее, ако бъде изоставена от САЩ. Европа също така трябва да бъде достатъчно силна, за да избегне примамката на съюза, при което Съединените щати изискват от европейските нации да вършат мръсната им работа в мисии извън техния интерес, които противоречат на интересите на континента.

Предизвикателствата пред Европа надхвърлят сигурността. Моделът на демократично управление на Европа сега е под сериозна заплаха - както отвътре, така и от намесата на Русия и САЩ. И накрая, както красноречиво посочи неотдавнашният доклад на Марио Драги за конкурентоспособността на ЕС, европейската икономика също е в хаос. Наистина, наскоро публикуван доклад на Организацията за индустриално развитие на ООН изчислява, че до 2030 г. европейската производствена сила - Германия - ще представлява само 3 процента от световното промишлено производство (спад от 8 процента през 2000 г.), докато Китай ще контролира не по-малко от 45 процента (увеличение от 6 процента през 2000 г.).

За да запази привлекателността на демокрацията за гражданите и да изгради солидна отбранителна структура, способна да възпира Русия, Европа трябва бързо да съживи своята икономика. Ако Съединените щати вече не желаят да си партнират с Европа икономически, както в други области, тогава европейските лидери трябва да се стремят да върнат Обединеното кралство в ЕС, да развият връзките на континента с Африка и да преразгледат отношенията си с Китай.

Само сериозни, конкретни и бързи промени в тази насока, а не още срещи на върха и изказвания, ще покажат, че Европа се е събудила от дългия си геополитически сън.