Америка се провали срещу талибаните в Афганистан, не успя да спечели в Сирия, а израелско-палестинският мирен план няма шанс за успех. Остава Иран, където твърдата линия на Доналд Тръмп може да му помогне да бъде преизбран през 2020 година. Това пише в анализ за френското издание Les Echos Доминик Моаси, преподавател в Харвард и бивш заместник директор на Френския институт за международни отношения.

Иранската икономика започва да се сгромолясва под тежестта на американските санкции. "Радикализмът" на Доналд Тръмп подхранва едно популярно недоволство, което нараства само с увеличаването на разходите за живот. Но преди да достигне целта си - режимът да се срине сам - президентът на САЩ, насърчаван по този път от своя съветник по националната сигурност Джон Болтън, засилва иранския "екстремизъм" и по-специално влиянието на генерал Касем Сюлеймани, харизматичния лидер на бригадите ал- Кудс, елитния корпус на революционната гвардия.

Това насърчаване на "радикалите", този път директно, може да бъде открито и в непоколебимата подкрепа на администрацията на Тръмп за управляващото мнозинство в Израел, което спечели последните избори. В "мирния план", по който зетът на президента Тръмп Джаред Къшнър работи от месеци, вече няма дори препратка към решението за две държави.

Америка се оттегля от Близкия изток

Парадоксът е, че това втърдяване на Вашингтон спрямо Иран, подобно на тази безусловна подкрепа за Нетаняху, се извършва в глобален контекст на оттегляне на Съединените щати от Близкия изток, както и от света като цяло.

За да разберем това очевидно противоречие, трябва да обърнем внимание на един интересен паралел, който е и ключ за разчитането му. В края на 60-те години Америка искаше повече от всичко да се измъкне от виетнамското тресавище. Това включваше отваряне към Китай и временно разширяване на конфликта в Камбоджа. Продължение, което пряко доведе до идването на власт на червените кхмери и геноцид, в който почти една трета от населението беше унищожено. Но Ричард Никсън и неговият съветник по сигурността Хенри Кисинджър трябваше да излязат на върха. Азия през 70-те години не е Близкия изток днес. Но човек се пита дали американската политика спрямо Иран, както и спрямо Израел, не демонстрира същото желание "да се изтръгне от Близкия изток", маскирайки зад външната "ескалация на действието" реалността на предстоящото оттегляне.

Алиби за 2020 година Във Вашингтон, където бях преди няколко дни, моите събеседници - близки до властта - говореха безмълвно. Америка се провали в Афганистан, казаха ми те. Талибаните печелят. Америка се провали в Сирия, руснаците спечелиха мача. Израелско-палестинският мирен план, измислен от Джаред Къшнър, зет и съветник на президента Тръмп, няма никакъв шанс да се превърне в реалност. За израелците това е твърде несигурно. Но пък е перфектно алиби за успеха на кандидата за президент през 2020 година. "Вижте баланса ми в Близкия изток - би могъл да каже Тръмп. Опитах всичко, за да намеря мирно споразумение между двете страни. След като се провалих, аз правя това, което е най-съкровеното ви желание, отдалечавам се от регион, който ни струва много повече, отколкото ни дава. И го правя с отличен рекорд: Ислямска държава е победена и Иран е притиснат до стената."

Проблемът с тази реторика е, че тя не отговаря на действителността. Планът за мир не е само един. Крахът на Ислямска държава в Ирак и Сирия не означава край на терористичната организация, както показаха трагичните събития в Шри Ланка. А вероятното завръщане на талибаните на власт в Кабул ще има реално и символично въздействие, повече от негативно за имиджа на Америка в света и в Съединените щати: всички тези загубени животи и тези милиарди бяха пропиляни напразно. Въпреки всичко, тази реторика "звучи добре", а американските избиратели никога не са правили своя избор въз основа на външнополитически съображения.

 

Краят на визията "Кисинджър" Извън Близкия изток, човек се чуди дали не сме в края на някаква "кисинджърска" визия за света. Почти 96-годишният Хенри Кисинджър продължава да раздава съветите си на големите в политиката. Но избирането на Доналд Тръмп и присъствието на Си Дзинпин в Пекин принуждава ученика на Макиавели и Бисмарк да преразгледа принципите, които ръководят неговото мислене и дипломатическите му действия. Кисинджър имаше двойна амбиция, която можеше да бъде обобщена по следния начин: европеизиране на американската дипломация. Първата цел включваше въвеждането в американската дипломация на повече изтънченост, позоваваща се на Историята с голямо И. С идването на Тръмп на власт тази цел никога не е изглеждала така далечна - дори за Кисинджър. Дори непредсказуемостта и вулгарността си имат своите граници.

Втората цел - да сближи Вашингтон и Пекин - също е по-далечна от всякога. Китай под ръководството на своя "нов император", вече не е просто икономически и стратегически съперник за Вашингтон, но - поне в неговите очи - идеологическа алтернатива. Съчетавайки Конфуций и Мао, Си Дзинпин се представя като носител на алтернативен модел, който, предвид кризата, през която преминават западната демокрация и капитализма, набира скорост.

Преди почти петдесет години Хенри Кисинджър отвори вратите на Китай към света. Днес, изглежда, Китай е движен от амбицията да изолира Америка, ако не и да заеме нейното място. Често чуваме във Вашингтон от страна на демократите, че още четири години на Доналд Тръмп ще бъдат катастрофални не само за САЩ, но и за отношенията между Америка и света. Формулата, вероятно правилна, е малко редуктивна. Първо, защото по отношение на външната политика "Тръмп започна преди Тръмп", с отказа на Барак Обама да наложи "червената линия" в Сирия. И до 2020 г. на евентуалният му наследник ще му бъде трудно да "поправи" международната позиция на Америка. Щетите вече са налице.

Превод: Петя Михайлова