С шеги и закачки ни разведриха в иначе дъждовния не по лятному уикенд политическите мъже. Палмата на първенството пое президентът Първанов, който заяви пред половината членска маса на партията си, събрани в качеството на делегати на конгрес в НДК, че АБВ ще е първа политическа сила на предстоящите президентски избори. Ако не от раз, то на балотаж.

Разбира се, подобни твърдения сплотяват рехавите редици, надъхват електоралните единици. Но по-прагматичните казват: „Виж ми окото!” Независимо че в партията има доста стойностни фигури, вероятността към президентската надпревара за трети път да се отправи Първанов или за втори Калфин е най-възможната. Ако тези двамата обаче се виждат като обединителни фигури на лявото – сбъркали са черквата, в която се кръстят. За такива народът ни е казал: те в селото не го искат, той за пòповата къща пита.

Краткосрочната управленска авантюра на АБВ с ГЕРБ не може да се заличи дори с острата критика на Първанов от трибуната на партийния форум срещу бившия партньор. С когото хем били в коалиция, ама не съвсем. Защото крùвиците, за които екс президентът говори не са от вчера, проблемите в здравеопазването, образованието, сигурността, енергетиката – и така по целия списък, са от първия ден на управлението на Борисов – втори мандат. Че някои си го преследват от първия. Но лидерът на АБВ прогледна едва сега. А за провала в социалната сфера и демографската политика може да не набеждава другарчето от ГЕРБ – трябва само да погледне до себе си.

Но суровата реалност никога не е пречела на политиците да мечтаят. Или за да успееш да излъжеш другите е необходимо най-напред да излъжеш себе си. Ако успееш и да си повярваш, номерът може и да мине. Ама надали.

И ако президентът Първанов спечели овации с неизлечим оптимизъм, то опозиционерът-управляващ Радан Кънев покори аудиторията със своя политически експресионизъм. Той застана зад втори мандат на сегашния държавен глава Плевнелиев, като с презентацията си почти канонизира най-неудачната фигура в българската политика. С което предизвика гнева и на свои, и на довчера свои, и на чужди. „Гражданката” Кунева го обяви за интригант, Цветанов го предизвика да се мерят, че и един бивш областен от АБВ (?) се упражни по темата в един телевизор. Дори номинираният вместо да се зарадва, че някой се е сетил на изпроводяк да каже добра дума за него взе, че се разсърди.

Някои съзряха в това странно поведение на Радан конспирация срещу Плевнелиев и евентуалното му издигане от ГЕРБ. Ако е така – в метрическите таблици трябва да се впише: „Един Радан – мярка за политическа недалновидност”. Защото шансовете на сегашния стопанин – или по-скоро наемател – на „Дондуков” 2 да си продължи договора са равни на тези „Бистришките тигри” да играят в Шампионска лига.

Борисов може да бъде обвинен във всички управленски грехове, но дори от него не може да се очаква два пъти да настъпи една и съща мотика. Въпреки че без съмнение и при тези избори той отново ще заложи на принципа – „щом аз съм го издигнал – ще го изберат”. Което обаче за Плевнелиев вече е доста съмнително. Затова вероятността към президентското кресло от ГЕРБ да се упъти една дама с особено име и кариера в странство е по-реална.

Какво накара Кънев да се разчувства по никое време на тема „президентски избори”? Ако изключим конспиративните теории – просто отдавна не бе хвърлял нещо във вентилатора. След като се модифицира в хибридната форма „управляващ опозиционер” не е привличал медийното внимание. А тази тема изглежда не му е чужда. Защото доста отдавна, когато всички се чудеха ще ли има президентски избори, няма ли да има, че нито едно име не се върти в публичното пространство (днес не е много по-различно), точно Радан пръв, като Раймонда Диен, се изпъчи гордо и заяви, че може да се кандидатира. Но това бе преди доброволното му отшелничество в опозиционността.

Не е толкова глупа,в за да не разбира, че сега листата на неговите потенциални избиратели ще е мама, татко, баба, чичо... и той самият. Дори застъпничеството на неговия покровител лаборант Костов няма да му помогне.

Въобще засега „Президентски избори ‘2016” изглеждат като невъзможна мисия. Защото на хоризонта мержелеят единствено образи на неизбираеми персонажи. И ако навържем в един възел гранитната убеденост на Първанов в победата и похвалното слово за Плевнелиев на Радан ще се убедим, че мълчанието на останалите играчи е по-умното решение. Защото както са я подкарали и тази кампания ще премине без политика, без програми, без платформи. С бомбастични декларации, интриги, скандали, замеряне с кал и компромати. А когато се появят имената? Всъщност какво значение има. Отново ще играе роля – кой стои зад тях.

Ако с напрягане на въображението успеем да оприличим президентския вот с музикално произведение, голяма е опасността още увертюрата му да изгони публиката.

От 1989 най-мажоритарният избор в страната всъщност е най-партизиран. Човекът, наричан обединител на нацията, баща на нацията (що не майка?), олицетворение на единството на нацията (Конституция), надпартиен, на всички българи, се оказва зависим и подвластен на щенията на политическата сила, която го крепи (и неизбежно на ДПС, чиито гласове обикновено са решаващи).

А пък и помним какво се случва под прозорците на онези, които се осмелят да имат свой глас (д-р Желев).

Така че да се посмеем, докато незапочналата официално кампания е във веселата си фаза. После – за жалост – ще дойде грозното. А гласуването вече е задължително.