Биг босът не се е върнал, но е в състояние да предизвика сътресения, които да нарушат целостта на шахматната дъска: ето как можем да обобщим в едно изречение геополитическия баланс в Близкия изток през 2017 г.

Докато най-големите регионални сили (Иран, Русия, Турция, Саудитска Арабия) се опитваха през последните години да запълнят вакуума, оставен от относителното оттегляне на Вашингтон от региона, тази година те трябваше да се приспособяват към колкото непредсказуемата, толкова и пироманска политика на американския президент Доналд Тръмп, коментира ливанското издание L'Orient-Le Jour. Ако той не засили ангажимента на САЩ в региона, то е защото искаше да се открои от Барак Обама по редица ключови въпроси, бързайки да свали регионалните карти на масата . Обстрела на сирийската авиобаза "Шайрат", помирението със саудитски и израелски исторически съюзници, яростното говорене срещу Иран, поставянето на масата на ядреното споразумение, признаването на Ерусалим за столица на Израел: Близкият изток е живял през 2017 г. в ритъма на американските трапери. Това обаче не попречи толкова на останалите сили да се опитат да увеличат влиянието си в този период на широка и неясна перестройка.

Големият губещ

В този смисъл 2017 г. бе белязана от териториалното поражение на Ислямска държава, тази парадържавна групировка, която успя да разстрои регионалното положение в продължение на три години, но която също послужи като идеална изкупителна жертва, обединявайки срещу себе си много участници в конкурентни стратегии. Краят на халифата, мъртъв, но все още непогребан, откри нова битка за завладяване на територии и отново постави на авансцената конфликти, които за известно време са били сложени в скоби. Конфликтът между иракските кюрди и централното правителство определено беше най-грандиозният. Водени от своя исторически лидер Масуд Барзани, кюрдите бързо загубиха това, което им костваше години, за да го спечелят. За няколко часа те минаха от еуфорията от референдума за независимост до загубата на град Киркук, символизиращи неспособността им да реализират историческата си мечта. Те са сред най-големите губещи на 2017 г.

Троен визьор

От друга страна, Иран изглежда за момента най-големият победител на годината. Иранците значително се възползваха от падането на Халифата, за да увеличат влиянието си в Ирак и Сирия, както и да реализират известния коридор "Шиитски полумесец", свързващ Техеран със Средиземно море. Ако не броим САЩ и може би дори Русия, Иран днес изглежда като най- великата регионална сила, способна да наложи своя дневен ред на различни сцени на операции (Ливан, Ирак , Сирия и в по-малка степен Йемен). Победите на Иран и Хизбулла обаче остават нестабилни. Техеран е в тройния визьор на американци, саудитци и израелци и днес изглежда повече като дестабилизираща сила, отколкото като стабилизиращ хегемон. Продължаващите и в момента демонстрации на местната сцена и политическата война между консерватори и умерени при подготовката за бъдещата смяна на върховния лидер са фактори, които вероятно ще дестабилизират Ислямската република. 

Импулсивни авантюри

Основният му съперник, Саудитска Арабия, само това и чака. За трета поредна година студената война между двата гиганта в Персийския залив преживява периоди на криза, които предизвикват страх от пряка конфронтация между двамата играчи. Особено след като Саудитска Арабия преживя революция в двореца през 2017 г., която постави под въпрос няколко стълба на режима. Като един твърде припрян принц, Мохамед бин Салман може да бъде определен за политическа личност на годината в Близкия изток. Той отстрани своя съперник Мохамед бин Найеф в битката за мястото на престолонаследник, той беше в основата на блокадата на Катар, той дръпна юздите на политическите си противници, държейки ги като заложници в позлатения затвор на Риц, той инициира културната и социална революции, като популяризира развлеченията и ограничи правомощията на религиозния естаблишмънт. Но начинанието на бъдещия цар на Арабия е толкова крехкo, колкото и един замък от карти. МБС може да е визионер, но все още е деспот. Неговата външна политика наподобява за момента поредица от импулсивни авантюри, които всъщност не дават окончателни резултати. Намесата му в Йемен, инициативата срещу Катар или неговото управление по случая Саад Харири, ливанския министър-председател , могат в най-добрия случай да бъдат описани като полу-неуспех. Всичко тепърва предстои за Саудитска Арабия, която обаче отново може да разчита на пълната подкрепа на Вашингтон и ad hoc съюз с Израел, също толкова загрижен за иранската намеса в региона.

Де юре, не де факто

Основният конкурент на Саудитска Арабия за лидерство в сунитския свят, Турция, обаче, не е в по-добра форма. 2017-та продължава в пълна форма приемствеността на 2016 г. в Турция, с увеличаване на правомощията на президента Ердоган и продължаване на чистката, което позволява да се потиснат опозиционните настроения. На фона на все по-конфликтните отношения със Запада, въпреки идването на власт на Доналд Тръмп, Турция засили връзките си с Русия и Иран. Освен това, по отношение на ценностите, Анкара изглежда много по-близо до Техеран и Москва повече от всякога. Но остава значително по-зависима от Запада икономически и стратегически.

Последният кандидат за ролята на регионален хегемон, Русия, имаше достатъчно задоволителна година в Близкия изток. Тя удържа победата срещу Ислямска държава, въпреки че не участва в двете най-големи битки срещу джихадската групировка в Ракка и Мосул. Русия започна да празнува военната си победа в Сирия, като умножи дипломатическите инициативи, за да я превърне в политически успех, но засега безуспешно. Москва консолидира завръщането си на регионалната сцена чрез увеличаване на дипломатическия обмен с Кайро, Анкара, Техеран и Израел и чрез по-голямо участие в либийския въпрос. Въпреки това Москва трябва да успее да наложи "pax poutinia" в Сирия, не само де факто, но и де юре, за да може окончателно да й бъде присъдена победата в този конфликт.

Докато никой от тези кандидати наистина не може да претендира, че ще замести "Pax Americana", то регионът би трябвало да остане особено неустойчив през 2018 г., особено след като новият баланс на властта все още не е приет от всички участници. Пировите победи срещу ИС, за сметка на унищожаването на градовете и бягството на населението, не решават основните проблеми, пред които са изправени Ирак и Сирия.

По този начин, ако 2017 г. ясно маркира края на един цикъл в региона, няма причина днес да кажем, че следващият ще бъде по-малко конфронтационен.

Превод: Петя Михайлова