В Москва Ердоган разбра, че руският сладолед е горчив

Реджеп Ердоган знае по-добре от всички, че това, което получи в Москва, е повече от скромно.

И това не е изненадващо: позициите, с които турският президент отиде на срещата със своя руски колега Владимир Путин бяха априорно слаби. Руският президент чудесно знаеше, че посреща човек, който губи позиции: военни и дипломатически.

По отношение на военните позиции, става дума за случващото се в сирийската провинция Идлиб, където - въпреки мускулите, които Анкара там демонстрираше последната седмица, и богато предоставяните статистики за унищожените бойни единици и техника на сирийския режим, които турският министър на вътрешните работи, Хулуси Акар, актуализираше пред медиите - Турция и нейните прокси-сили се огъваха постепенно под натиска на силите на Башар ал-Асад.

По отношение на дипломатическите позиции, Реджеп Ердоган няма реална политическа подкрепа от страна на ЕС (въпреки декларациите, които и днес ще чуем от етажите на брюкселската власт), а тази от САЩ е амбивалентна (не само заради различията в позициите на Департамента по отбрана и Държавния департамент, но и заради нарастващата зависимост на Турция от Русия).

Според ЕС Турция няма място в Идлиб и Анкара е съучастник в ритането на кошера "Сирия", успоредно на Башар ал-Асад и Владимир Путин. На Стария континент все повече се чувства умора от Реджеп Ердоган и експлоатацията от страна на последния на мигрантите като инструмент за оказване на натиск върху Европа. Не е случайно и това, че Еманюел Макрон и Ангела Меркел отказаха да отидат в Истанбул (което турският президент искаше, за да избегне ефекта, който се получи в Москва: да бъде по-слабата страна в преговорите с Владимир Путин).

А Вашингтон, въпреки декларативната подкрепа за Турция, всъщност не е склонен да предоставя на Анкара нещо повече от споделяне на разузнавателна информация и хуманитарна помощ (което е твърде малко). САЩ са много далече от това да забравят, че Турция трови отношенията в рамките на НАТО.

Срещата в Москва бе витрина за начина, по който Владимир Путин подхожда в такива ситуации, когато трябва да се среща с представители на държави, които са в по-неизгодна ситуация. Принципът на руския президент не е сложен: моето си е мое, чуждото е общо.

Именно затова контролът върху част от сирийската магистрала M4, която минава през провинцията Идлиб, ще бъде споделен: съвместен турско-руски патрул ще създаде по магистралата общо 12 километра широк буферен коридор (всъщност това е формула, позната от Африн и от протежението на сирийско-турската граница източно от Ефрат). Това означава стъпка назад от страна на Ердоган, понеже в този периметър на въпросната пътна артерия контрол упражняваха предимно Турция и нейните прокси-сили. За сметка на това, магистралата М5, в която малко по на изток се "влива" в М4, си остава под контрола на силите на сирийския президент Башар ал-Асад.

Турция вероятно е искала създаването на такъв коридор, чрез който натискът на силите на Асад върху Идлиб да бъде възпрепятстван, но едва ли си го е представяла по този начин.

Самата Анкара, поне в началото, имаше две амбициозни идеи по отношение на случващото се в Идлиб. Първата бе установяването на т.нар. No Fly Zone, чрез която да бъде възпрепятствана активността на сирийската авиация върху провинцията. Другата основна амбиция на Анкара бе силите на Асад да се завърнат на изходните си позиции от април 2019-та година, преди ескалацията на напрежението в сирийската провинция. Естествено, Владимир Путин не даде нищо от това на своя турски колега.

Руският президент обаче не би допуснал да огорчи окончателно турския си колега, защото партньорството на Владимир Путин с Реджеп Ердоган е сол върху раните на НАТО и върху тези на двустранните американско-турски отношения. Москва чудесно знае, че човек трябва да държи враговете си по-близо от приятелите си. Путин си дава сметка, че не може да има стратегическо партньорство с Турция, затова иска просто да релативизира това между Анкара и Вашингтон. Затова истинският вкус на руския сладолед, с какъвто преди време Путин почерпи Ердоган, е по-скоро горчив.

Ето защо руският президент не остави Реджеп Ердоган да се завърне с празни ръце в страната си. Преустановяването на военните действия по линията на конфликт в Идлиб е нещо, което Турция искаше, имаше нужда от и получи. Големият проблем тук е, че това е хем най-значимата част от споразумението между двете държави, хем най-крехката (вече се появяват информации, че уговорката за преустановяване на военните действа се нарушава).

Или с други думи, срокът на годност на споразумението от Москва е кратък и вече тече. Едва ли ще мине много време преди Ердоган отново да се озове в същата ситуация. Сделката между Турция и Русия от 2018-та година, касаеща също и Идлиб, се срути. Какви са механизмите и гаранциите, които Анкара получава, че тази договорка от Москва няма да последва съдбата на сделката от Сочи? Нещо повече, самата Турция едва ли ще може да изпълнява своята част от ангажиментите си, понеже колкото повече Анкара желае да постигне базова договорка с Владимир Путин и Башар ал-Асад, толкова повече групировките в Идлиб ще се изплъзват от контрола й. Тези радикални формирования разбират, че Реджеп Ердоган няма да рискува отношенията си с Владимир Путин заради тях и че те са просто средство, а не цел в политиката на Анкара в сирийската провинцията.

Турция ще продължи да контролира и своите постове, създадени вследствие на споразумението от Сочи през 2018-та година. Но половината от тях, особено тези от южната част на провинцията, така или иначе са "парализирани", понеже са обкръжени от силите на Асад.

Няма обаче индикации, че Владимир Путин се е съгласил да направи отстъпки на Турция в Северна Сирия, източно от Ефрат, по казуса с кюрдите там. Нито, че съображенията на Анкара спрямо влизането на последните в Сирийския конституционен комитет са срещнали разбиране от домакините на срещата. Общо казано, отстъпките, които Турция е направила по отношение на Идлиб, не са били посрещнати с такива, които Русия да направи в Североизточна Сирия.

Основният проблем пред Анкара обаче е много по-мащабен от това, което ще се случва в Идлиб и в Сирия като цяло. Този проблем е следният: следствие на усложняването на отношенията между Турция и САЩ, Анкара, в своето геополитическо конструиране, става все по-зависима от Москва. През своята управленска хронология Ердоган се опита да извоюва повече пространство за независима политика на Турция, което (само по себе си заслужава уважение) мина през редуцирането на влиянието на Вашингтон върху Анкара. Но всъщност това, което се случва, е, че Турция постепенно заменя американското влияние върху делата й с руско.

В крайна сметка естеството на споразумението от Москва, въпреки че бе написано на три езика, всъщност има руски почерк. В столицата на Русия изглежда така, че все едно Владимир Путин е преговарял с Владимир Путин и в крайна сметка първият се е разбрал с втория.

"Не е толкова зле", пошегува се един турски потребител в Туитър. "Все пак Хатай* остава под контрола на Турция".

*Хатай е турска провинция, която граничи със Северозападна Сирия.