Да фалираш една обикновена държава, когато си социалист, не предполага кой знае какви усилия. Изисква се преди всичко придържане към тоталитарния лексикон и търпение. Но да доведеш до банкрут страната, която е с доказано най-големи петролни залежи в света, то за това е необходимо нещо повече: нещо като талант, нещо като дарба. Явно такъв висок порядък от качества имаха и Уго Чавес, и неговият наследник Николас Мадуро, които последователно успяха да съсипят Венецуела.

Тя винаги е била създадена, за да бъде богата държава, но не и според управляващите я социалисти. Венецуела е южно-американската Шехерезада, която едва ли е щяла да си губи времето в приказки, ако е знаела, че е полегнала върху петрол. А когато го е разбрала, вместо принцът, целувката и свободата са дошли социалистът, насилничеството и робството.

А когато принцът се окаже социалист, половата топлина от акта с триглавия змей изведнъж се оказва приемлива перспектива.

В света на геополитиката обаче приказните сюжети са по-скоро рядкост, за сметка на прагматичните интереси. И прозрачни такива от случващото се във Венецуела, разбира се, имат САЩ. Какви са външно-политическите приоритети на Вашингтон спрямо южно-американската страна?

На първо място, открай време САЩ се опитват да разбият тоталитарната ос Куба - Венецуела. Това вече така или иначе се случва покрай кадровите промени по върха на кубинската държава, започнали отпреди няколко години. Но САЩ винаги са приемали тоталитарните Куба и Венецуела като бръснарското ножче, озовало се непосредствено близо до врата на американския организъм. Вашингтон не смята, че въпросното ножче е остро, а по-скоро съображенията са му свързани с ръката, която го задвижва (като при Кубинската криза от 60-те на миналия век).

На второ място, САЩ възприемат една фалирала държава като Венецуела, която има крещяща нужда от чужди пари, като удобен плацдарм за политиката на икономическо донорство на Китай (т.нар. "Go out"). От 2008-ма година насам, според данни на Bloomberg, Пекин е отпуснал за около 70 млрд. долара заеми на Каракас, използвани основно за разработването на инфраструктурни обекти и наличните в страната петролни находища.

На трето място, САЩ се опитват да ограничат руското влияние във Венецуела. От 2006-та година насам Русия под формата на заеми и кредити е наляла около 17 млрд. долара в страната (ако се борави с по-дълъг период от време, сумата надминава 30 млрд. долара). В замяна на парите, които дава, Москва, подобно на Пекин, е придобила дялове в поне пет венецуелски петролни находища (наличен е и руски интерес спрямо газовите находища около Карибите). Последният договор, подписан между Русия и Венецуела, е от декември миналата година, когато Москва се ангажира да инвестира 6 млрд. долара в петролния и други сектори на Венецуела (като този за извличането на благородните метали).

Каракас е и винаги гостоприемен за руско военно присъствие (декември месец м.г. до столицата на страната имаше разположени два стратегически бомбардировачи Tу-160, имащи възможност да експлоатират ядрено оръжие). В Южна Америка именно Венецуела е страната, която е най-големият оператор на руско военно оборудване (макар и постоянно отлаган, в държавата се планира създаването на фабрика на Калашников, произвеждаща АК-47).

Ако можем да обобщим, в отношението на САЩ спрямо Венецуела (пък и Южна Америка) лесно се разпознава отколешната доктрина "Монро". Или с други думи, ако спрямо източното полукълбо Вашингтон разсъждава на принципа "чуждото е общо", то по отношение на Западното полукълбо САЩ мислят иначе: "моето си е мое". Какво ще се случи в Сирия, например, е от драматично по-слаб интерес за американците, отколкото това какъв ход ще приемат събитията във Венецуела.

В този смисъл, с признаването на опозиционния лидер Хуан Гуайдо като действащ временен президент, администрацията на Тръмп действа логично и последователно. Американската реакция просто не е изненадваща.

За разлика от нея, реакцията на ЕС бе закъсняла и спъната. Ако по обясними причини първото е ясно защо, то второто бих мотивирал по следния начин. В изявлението на "външния министър" на ЕС Федерика Могерини имаше поне едно крещящо противоречие. А именно: в спомената позиция хем не се признава легитимността на действащия президент Николас Мадуро, хем му се дава картбланш да свика нови избори. Но може ли субект, който си приел за нелегитимен, да свиква избори?

Кашата е пълна: ЕС по принцип не счита Мадуро за легитимен президент (т.е съюзът смята, че той не е спечелил честно избори), но го натоварва с легитимни функции (т.е съюзът го призовава да свика и организира нови избори).

Позицията на ЕС може да изглежда като опит за демократизъм и консенсус, но всъщност връща инициативата в ръцете на Николас Мадуро. Оттук произтича сравнителния наивитет на ЕС, понеже отношението на съюза по казуса почива на сбъркана представа за демократичния ресурс, наличен в институционалната рамка на Венецуела. А той е остро дефицитен, понеже освен от наличния диктатор, събитията в страната зависят от свързани с него структури: военните и Върховния съд. И двете, както подобава на команден апарат от тоталитарен тип, са много по-свързани с политическото статукво (Николас Мадуро), отколкото с опонентите му (около Хуан Гуайдо).

Иначе изборите са нещо безценно, но погледнато стратегически те не трябва да изпреварват изграждането на институциите, които могат да гарантират тяхното честно провеждане. Иначе изборите се превръщат в едно просто "бюлетино-пускане" и "бюлетино-броене", в което печели статуквото.

С други думи, ЕС отново сложи каруцата пред коня. А ако южно-американската Шехерезада чака спасение срещу социалистите, то това спасение няма да дойде от Стария континент, защото във Венецуела се играе ръгби, а ЕС излезе на терена по пачка и цвички.