Филмът за подвига на съветския народ на фона на една лъжлива система - даже не на цялата, но на отделни нейни представители - едва ли се основава само на русофобски настроения. Но в контекста на настоящите руско-американски отношения излизането на филма е и смело предизвикателство: американците и европейците се оказват в състояние да пишат руската история по-убедително от самите руснаци, пише Георги Биргер за Московския център Карнеги.

През ноември 1983 година американският канал АБС показа филм за ужаса на ядрената война "На следващия ден". Филмът беше гледан от 100 милиона души, почти една трета от населението на страната - до този момент непостигнат рекорд за телевизионни филми.

"На следващия ден" стана обаче не толкова културно събитие, а колективна травма: през 1983 година, дори и след Хирошима, малко осъзнаваха реалните последствия от една ядрена война, въпреки че за нея новините говореха непрекъснато, и то като за вероятна и възможна.

Филмът детайлно показа, че взаимните ядрени удари не са просто няколко взрива с повече количество жертви, а смърт на целия живот за много години напред.

Това беше кошмар, който беше видян от една трета от американците, за дълго заспа в душите им и кардинално измени отношението им към Студената война - идеята тя да се спечели на всяка една цена не се оказа толкова добро начинание. Имаше и скептици, които се оплакваха, че мащабите на катастрофата във филма са силно преувеличени. Пацифистите, напротив, настояваха на това, че във филма всичко е украсено, а в реалния живот всичко би било още по-лошо.

Няколко активисти на Републиканската партия се опитаха даже да спрат излъчването на филма с настояването, че подобна либерална пропаганда ще затормози развитието на военнопромишления комплекс и в частност програмата на Рейгън "Звездни войни". Самият Роналд Рейгън изгледа филма още в първата седмица и той предизвика у него сериозно впечатление.

До голяма степен благодарение на "На следващия ден" три и половина години по-късно бе подписан Договорът за ликвидация на ракетите със среден и малък обсег, а на самото подписване Рейгън даже цитира реплика от филма.

36 години по-късно историята частично се повтаря със сериала "Чернобил" на НВО.

Поне от гледна точка на колективната травма: предишният и новият филм се обединяват в убедителна картина на радиоактивния ужас - ужас, който не е отвъд света или от космоса, а абсолютно реален. От страна на популярността и вторият филм също се оказа на подобна висота - разбира се, 100 милиона зрители по едно и също време не успяха да гледат "Чернобил" на екрана (но и той беше излъчван на платения канал HBO, а не на ефирния ABC), но и няма нито една медия, която да не е споменала поне веднъж "Чернобил".

Могат да се прокарат паралели и за това каква е ролята на телевизионните филми в руско-американските отношения.

В "На следващия ден" съветската войска естествено е агресор, но така и остава неизвестно кой именно първи натиска червеното копче. Въпреки това основният фокус на филма пада върху недопустимостта на ядрената война по принцип - което пък помогна за настроенията в подкрепа на международното затопляне. В "Чернобил" всъщност главният герой е съветският народ; то е художествено произведение, по-благосклонно и внимателно към местната култура и детайли, каквото западният свят очевидно все още не е правил.

Основното послание на филма - за опасността от лъжите в контекста на настоящите руско-американски отношения - се интерпретира лесно като предизвикателство.

Какво скрива лъжата?

Гледайки "Чернобил" в Русия, лесно можете да попаднете в логически капан, мислейки, че всичко в него е единствено за вас и за нас. Бездушната машина на съветската бюрокрация, изобразена във филма, се възприема като пряк укор към сегашното руско правителство. Но такова тълкуване изобщо не е това, което авторите са имали предвид.

Създателят на филма, Крейг Maзин, обикновено ревнив към тълкуванията, паралелно със сериала стартира и подкаст, в който говори подробно за всеки епизод. В първия брой (а и в много интервюта) той обяснява откъде идва идеята за сериала. Мазин работил цял живот в разказвателния бизнес: писане на сценарии, създаване на истории. Това бяха предимно леки комедии, а талантът на Мазин е бил изразходван за напълно безобидни цели. Но историите могат да бъдат различни, а наративът може лесно да се превърне в оръжие за масово унищожение. И точно това е искал да каже Мазин. Как изкуството на създаване на разкази и контролирането им може да се използва от силите на злото. Мазин започна да развива тази идея още през 2015 г., но тогава на фона на президентските избори в САЩ проблемът става още по-неотложен, а нуждата от такъв филм - по-остра.

Често чуваме, че историята се пише от победителите и възприемаме тази поговорка, че всичко се случва след факта: първо е победата, а после е наративът. Но понякога този процес е едновременен или дори в обратен ред - както се случи например с украинските избори през 2019 г., където историята, написана преди пет години, спечели. А на гореспоменатите избори в САЩ не надделя нито една история, а цял набор от басни.

"Каква е цената на една лъжа?" - филмът "Чернобил" започва с този въпрос на проф. Легасов и през следващите пет часа се посвещава на отговора на този въпрос. Лъжата тук е многостранна, а съветското правителство или КГБ нямат монопол върху нея. Не по-малко страшно и ужасно е на гарата по време на експлозията инженер Дятлов, който дори след самата експлозия, виждайки неопровержими доказателства, че ядрото на реактора експлодира, все още отказва да повярва.

Но главният злодей в крайна сметка е разказът за успеха на съветската атомна енергетика. Именно в защита на тази история властите са решили да засекретят доклада за инцидента на Ленинградска АЕЦ през 1975 година. Ако този доклад е бил на разположение на персонала на атомната електроцентрала в Чернобил, те са щели да знаят, че бутонът АЗ-5, който те считат за такъв стоп-кран за използване в аварийна ситуация, на практика не работи в такива условия, а директно води до експлозия в реактора. Като част от същия разказ - за величието на съветската атомна енергетика - съветската пропаганда подценява и данните за радиацията в Припят и околностите му.

Самият Мазин нито веднъж не влиза в подробности, когато дешифрира посланието си. Писателят Стивън Кинг го прави вместо него: "Не е възможно да гледаш" Чернобил" и да не мислиш за Тръмп. Подобно на отговорните за обречения руски реактор, той е некомпетентен човек, на когото е възложена най-голямата сила - икономическа и глобална - и той не го разбира." "Много е хубаво, че гледате и че гледате с разума си", отговоря Мазин на Кинг.

Всъщност поне свързването на абсолютно всяко съвременно произведение на изкуството с президентството на Тръмп от Русия изглежда смешно, но за американците е много по-логично да правят филми и сериали за техните си проблеми - което те и правят. И това не е само лично насочено към Тръмп, но и например към отричането на глобалното затопляне. Или подкрепата на корпорации, произвеждащи петрол и шистов газ и активното инвестиране в разказа за безопасността на този метод, въпреки че много еколози смятат напълно противоположното.

Двата разказа

Сериалът обаче лесно може да бъде разделен на два разказа. Единият е за това, което се е случило непосредствено преди експлозията в атомната електроцентрала. В момента на експлозията този разказ свършва, а започва друг - за героизма. Проучвайки историята на Чернобил, Мазин многократно се е питал как всички, които са участвали в овладяването на последствията от бедствието, са работили безкористно.

Много от показаните във филма неща изглеждат очевидни за нас, руските или съветските хора, защото не е необходимо да обясняваме руския контекст на думата "дълг". На Мазин му е било доволно трудно да повярва в този абсолютно кинематографичен героизъм на мнозинството от ликвидаторите. Да, много, не само в СССР, по целия свят, все още не са разбрали реалната опасност от радиация, но дори и това, което са знаели тогава, е щяло да ги подтикне достатъчно, за да откажат такава работа за скромното възнаграждение от 400 до 1000 рубли (при средна заплата от 190).

Въпреки че Мазин до края едва ли е осъзнал напълно понятието за дълг, той разбира, че героизмът на хората не се ръководи от страха от системата, а напротив - от вярата в нея. В съпътстващия подкаст на телевизионния сериал Мазин директно казва, че дори Чернобил да може да се случи само в СССР, той също така би могъл да бъде преодолян отново само там. Мазин е изумен как евакуираните от Припят са организирани и напълно послушни (макар и да не забравя да спомене, че в селата не всичко е така), тъй като по-младият персонал на станцията, напълно невинен, все още се опитва да поправи всичко, дори и с цената на собствения си живот.

Подобно на критиците на сериала сред руските охранители Мазин припомня инцидента на АЕЦ "Три Майл Айлънд" в САЩ през 1979 година. Критиците питат защо американците са се заели именно с Чернобил, а не със собствената си авария, и отговорът тук е очевиден: по време на инцидента с "Три Майл Айлънд" катастрофа не се е случила и няма жертви. В същото време Мазин е абсолютно сигурен, че ако в Америка се случва авария, сравнима по мащаб с Чернобил, последствията биха били много по-лоши.

В същото време в поредицата не се прокарва такова ясно разделение между съветската власт и съветските хора, както би се очаквало. Всички са разделени само на лъжци и такива, които страдат от лъжите. Парадоксално този подход към руската пропаганда е много по-опасен от обичайната «клюква» (бел.ред. буквален превод червена боровинка, като израз съответства на "малката и голямата правда").

Изместващият контекст

Колкото и упорито да се опитва Крейг Мазин да контролира разказа и интерпретациите на собственото си произведение, това се оказва невъзможна задача. По-специално, защото, попадайки на руска територия, "Чернобил" влиза в контакт с местните разкази и тогава това, което самият автор е имал предвид, има второ или дори трето значение.

Изкуството като цяло често става заложник на други битки. Като пример - инсталацията Flaming Gothic, издигната миналата година в Никола-Ленивец. Оригиналната идея на инсталацията е проста: вземете "горящия" готически архитектурен стил и наистина го обгърнете с пламък. Но много (и доста благосклонни) зрители видяха в очертанията на готската структура или църква, или храм - и в този момент работата престана да служи на автора и неговата идея. Вместо това произведението влезе в битките между антиклерикалите, които са щастливи да видят горяща катедрала, и поддръжниците на членовете от Наказателния кодекс за защита на религията и най-вече на Църквата. И всъщност нямаше много значение дали действително храмът е бил там, или не.

Така и "Чернобил" моментално се вписа в един различен и непредвиден за него контекст на възприятие в Русия.

Основният дразнител за руската публика, който се носи в "Чернобил" е факът, че американци разказват в сериала руска история. Този дразнител работи по различен начин и невинаги е насочен срещу създателите на поредицата. Много зрители признаха, че HBO са се справили по-добре, отколкото бихме могли в Русия.

На 5 юни служител на изданието DTF пуска пост в Twitter, че след пускането на поредицата той за пръв път вижда цветя при паметника на ликвидаторите на аварията в атомната електроцентрала - туитът събра рекордните 18 хиляди лайка.

Други са значително по-скептични и се съгласяват с подобно твърдение само при условие за още по-голямо внимание към детайлите. От тук и твърдението, че при толкова малко епизоди не може да се започне дори аналогия с руския наратив.

Дори и в средите на либералната публика мнозина отбелязват, че руският разказ в "Чернобил" остава по-слаб и на ниво подпомагащ западния наратив, губейки някои от своите важни детайли. За това в рецензията си в New Yorker писа Маша Гесен.

И тук идва още един наратив, в който сериалът "Чернобил" попада случайно - за съзнателния избор, който руснаците трябва да направят в своите отношения със Запада.

Много от тях, които допреди това свободно са се помествали в новия рунд на руско-американското "захлаждане", почувстваха, че им е поставен ултиматум: или сте активно против руските власти, или се смятате за съучастник.

Така в този контекст възхвалата на съветските хора на фона на разобличаването на лъжите на съветската система се превръща в политическо действие. Това отбелязва и колумнистът Зинаида Пронченко. "На въпроса ... "На кого са нужни такива радиоактивни вещества?", сериалът "Чернобил" отговаря: всички, всички при условия на свобода, равенство и братство."

Разбира се, има голяма празнина в такава логика на интерпретация и това е интерпретация, която изобщо не взема под внимание, че създателите на поредицата изобщо не се опитват да говорят с руската аудитория, но и, както бе отбелязано по-горе, когато работата попада в странен разказ, целите на авторите вече не са от значение.

А в най-болезненото място за съвременната руска система "Чернобил" вече удря почти съзнателно. Когато сериалът набира смелост да бъде отговорен за истината и да се бори с разпространението на лъжи, тогава в американския контекст не може да го прави без образа на модерна Русия: фабриките на тролове, намесата в избори, фалшивите новини и т.н. И това, разбира се, на свой ред също е вид намеса - атаката е вярна. А фактът, че руската публика в по-голямата си част прие истината на сериала и одобри американското вмешателство в аналите на руската история, е тревожен знак за системата и дръзко предизвикателство.

И именно на това предизвикателство отговори руската пропаганда.

Два фронта

В отговора си спрямо "Чернобил" руската пропаганда заложи своя метод, в който има два разказа: вътрешен и външен, доста различни един от друг. Вътрешен - той е по-прост и се съобщава от лоялни медии, като "Комсомолская правда" и руския Канал 24, и по напълно преувеличен начин охранителни на руския наратив, като "Царград" и Федералната информационна агенция. Тук методът на борба е най-прекият: всичко да наречем "русофобия", да се търсят грешки и неточности с микроскоп, случайно да изкривяваме сюжета на сериала и да се нариват произволно исторически факти.

Подобни текстове и репортажи излязоха по всички тези медии, като те са прицелени в широката публика в Русия и най-вече към тези, които все още не са гледали "Чернобил", включително и с цел да бъдат отказани предварително изобщо да го гледат.

Има и втори наратив - външен - такъв, какъвто Русия предлага на света. В него всичко е различно. Russia Today в своя преглед хвали художествените достойнства на американския сериал и е само малко притеснена, че в него няма пълна автентичност.

В друг материал те не забравят да минат през Украйна: признават, че Чернобил е наистина нещо страшно и макар днес да има други реактори в страната, въпреки всичко те са също толкова опасни. Russia Beyond е културно отделение на RТ, като в един материал тя възхвалява като цяло всички аспекти на филма (включително автентичността), а в друг внимателно открива слабости в няколко подробности въпреки все още цялостната положителна оценка.

Тази ситуация с двата разказа понякога се оказва напълно абсурдна, когато едни и същи думи и сцени се интерпретират по различен начин. Новината, че министърът на културата Мединский е оценил положително поредицата (неговите думи явно работят с външния разказ), телевизионният канал "Царград" го излъчва със заглавие, намекващо за точно обратното.

И така в крайна сметка всичко се свежда до битката на разказите.

Западният - в който истината винаги триумфира, докато тази истина може да бъде леко приспособена към равномерността на самия разказ. И евразийският - фаталистичният - че всичко е трудно, че навсякъде има нюанси, че не може да се раздели на черно и бяло, а ако някой се осмели да отговаря единствено за истината, то той вероятно е лукав.

Вторият наратив често е достатъчно убедителен разказ за конфронтация с американския империализъм и необходимостта от многополюсен свят. И досега никой не се е опитвал активно да се противопостави на този разказ - напротив, новините за новите "интервенции" на Русия в този или онзи демократичен процес и всемогъщата сила на руските тролове само подхранват този мит и му позволяват да расте.

"Чернобил" обаче се оказа знак, че това невинаги е така. И ако руският наратив започва прецизно да тества тази сила, малко е вероятно той да устои. От Солсбъри през руските военни, които "не бяха" в Крим, чрез активното отричане на всякаква намеса в американските избори - отдавна е ясно, че този мит не е най-силният. Особено когато той стои на една много паянтова надстройка на вътрешния разказ, в който вече сме отмъстили за предателите на родината и героично сме върнали Крим, а победата на Тръмп може да бъде празнувана внимателно.

В условията на отворения свят такава система с всеки ден работи все по-зле и по-зле, а с примера на "Чернобил" това е забележимо - докато RТ и Русия отвътре похвалиха филма благородно, западните медии масово препечатваха новината, че и в Русия ще снимат чернобилската си серия. Американските разузнавателни служби са виновни за всичко. Наистина, има такива планове, проектът е от 2014 г., а сега, на фона на успеха на HBO, той се припомни -естествено, за вътрешния разказ. Но да се мисли, че нищо няма да се научи отвън, би било наистина странно.

През последните седмици няколко пъти наблюдавахме как систематичните разкази се разпадат. Един път - по време на ареста на рапъра Хаски се разбра за непредвидената популярност на руския рап и активната му готовност за съпротива. Друг път - много важен за системата разказ - за одобрението на президента - се натъкна на новината за промените в методологията за изчисляване на този рейтинг от ВЦИОМ. В края на краищата виждаме колко трудно се оказа системното разказване около ареста на журналиста Иван Голунов.

И като цяло е трудно да се оспори фактът, че с разказвателното изкуство в RТ външното министерство и администрацията очевидно работят значително по-зле отколкото в Холивуд. "Чернобил" в същото време, разбира се, не си е поставил за задача да се хвали или заплашва, но е трудно да не се провиди тази заплаха за руската пропаганда.

Добре, разказът е за 1986 г., но какво ще стане, ако утре този разказ е за Скрипал, за Крим, за Източна Украйна? Тук е RT, чийто главен редактор е написал сценария за неуспешния филм "Кримски мост" и може ли те да направят историята по-убедителна? Разбира се, в своята област - новини, а не изкуство - тези институции все още стоят твърдо. Но е трудно да се пренебрегне смътната заплаха на "Чернобил".