Преди десет години и няколко дни, на 21 септември 2014 г., в Москва се проведе Марш за мир и срещу войната в Донбас. Освен всичко друго, това беше последният масов протест, в който участва Борис Немцов: през февруари 2015 г. той беше застрелян. В свой материал Meduza припомня снимките от този ден в Русия, когато все още по улиците на Москва можеше човек да се разхожда с украинско знаме. И задава въпроса защо дори и когато войната вече е в Русия, буквално вече два месеца на територията на Курска област, на никого не му пука.

През двете години и половина, в които се води пълномащабната война между Русия и Украйна, една от основните мистерии остава отношението на мнозинството руски граждани към нея.

Някои, в патриотичен импулс, се втурнаха към военната регистрация и службата за вписване или се посветиха на помощ на фронта. Някои активно протестира и отидоха в затвора за това. Някои емигрираха, защото не искаха да имат нищо общо със случващото се. Но и едните, и другите, и третите са малцинство.

А за мнозинството е изключително трудно да се каже каквото и да било определено. За войната ли е или е против войната? В условията на военна цензура и репресии нито журналисти, нито социолози, нито политолози могат да отговорят уверено на този въпрос.

Но всички са единодушни в едно - и привържениците на агресията, и нейните противници: мнозинството руснаци се опитват да живеят така, сякаш няма война. Те не участват емоционално в нея - нито са за, нито са против. И досега нищо не е разклатило сериозно тази апатия: нито смъртта на огромен брой хора, нито множеството доказателства за военни престъпления, нито санкциите, нито завземането на част от Курска област от въоръжените сили на Украйна.

Дори когато стана известно, че Украйна скоро ще може да атакува с ракети Storm Shadow и ATACMS дълбоко в Русия (те достигат например до милионния град Воронеж), тази новина беше посрещната в по-голямата си част по същия начин - с безразличие.

Meduza пише матераил именна за тази странна апатия - апатия, която руските активисти, украинската армия, чуждите правителства, а и Кремъл еднакво се опитват да преодолеят по свой си начин. Но никой не успява.

Апатията

Самата дума "апатия" датира от древногръцките стоици и буквално означава "безстрастие". За стоиците това имало положително значение: мъдрец е този, който не е подвластен на страстите и напълно владее себе си.

"Апатията" в съвременния смисъл - като психологически и психиатричен термин - е установен още през ХХ век. Първоначално това се обясняваше като реакция на психиката на претоварване: когато има твърде много външни стимули или те са твърде силни, човек просто спира да реагира на тях.

Най-новата Международна класификация на болестите на Световната здравна организация (СЗО) класифицира апатията като симптом на психично или поведенческо разстройство и я определя като "намаляване или липса на чувство, емоция, интерес или загриженост; състояние на безразличие." Може да възникне при депресия, посттравматично стресово разстройство, както и при болест на Алцхаймер и болест на Паркинсон.

Поне от 60-те години на миналия век американските социолози и политолози използват психологическия термин "апатия" като метафора в собствените си изследвания. Това те нарекоха безразличие към политиката, което най-ярко се прояви в ниската избирателна активност на изборите. Това е един от първите примери за използването на психологически език за описание на явления, които не са пряко свързани със сферата на индивидуалната психология.

В Русия твърденията за "политическа апатия" и "социална апатия" станаха нещо обичайно през 2010 г. И не ставаше въпрос само за изборите. Руснаците в по-голямата си част не показаха ентусиазъм за каквито и да било колективни социални действия: те не се занимаваха с активизъм, доброволчество, благотворителност и избягваха да говорят за политика и политически новини. Изблиците на гражданска активност бяха редки, кратки и най-често локални.

Именно апатията много публицисти и дори самите политици посочиха за основен проблем в руския политически живот. Но и почти всички се съгласяват, че Кремъл по всякакъв начин се опитва да постигне апатия и деполитизация: ограничава политическия плурализъм, умишлено обезсмисля всякакви избори, не позволява да се събират повече от трима души на обществено място, обявява ги за "чужди агенти" и т.н.

Ако е така, тогава руската власт под ръководството на Владимир Путин е било изненадващо ефективно в това отношение. Обществото е толкова апатично, че дори войната не го извади от това състояние. Малко хора са успели в това дори и сред най-суровите диктатори.

Но действително ли става дума за това предимно какво правят властите?

Как се опитваха да извадят руснаците от апатията?

Колкото и да се опитваха.

През септември 2012 г. Алексей Навални каза: "Ще ходим на митинги, сякаш ще работим". По това време най-големите протести в историята на Русия на Путин вече бяха зад гърба ни: стотици хиляди митинги, "окупации" на обществени градини и паркове, "случаят Болотная". В разгара на този "празник на неподчинението" лидерите на опозицията не искаха да ескалират конфронтацията с властите: те не призоваваха към силова съпротива и масово гражданско неподчинение. Но така и никой не отговори на призива на Навални да превърне този "празник" в рутина. Вълната утихна и отново се възцари апатия.

Строго погледнато, това не беше точно апатия. Хората продължиха да изпитват възмущение, гняв, вдъхновение и други силни емоции. Но невъзможно беше да ги изразим в каквото и да е действие, което по някакъв начин да повлияе на ситуацията. Изразено на същия психоезик, това беше разочарование - чувство, когато желанията не съответстват на възможностите.

Повечето руснаци не възприеха нито анексирането на Крим, нито конфликта в Донбас през 2014 г. като начало на война. Наистина нямаше някакво масово движение - нито провоенно, нито антивоенно. Прословутият "Кримски консенсус" - повишаване на подкрепата за властите, отбелязано от всички социологически служби - не трансформира обществото и не доведе до колективни действия. До 2018 г. "консенсусът" се разпадна.

И точно тогава, веднага след следващите избори на Путин, беше обявено, че възрастта за пенсиониране ще бъде повишена. През лятото и есента на 2018 г. различни политически сили се обединиха срещу реформата: комунисти, либерали, "системната опозиция" и "несистемната" опозиция, водена от Навални, която видя в тези протести възможност да разшири своите поддръжници. Но и този път всичко завърши по същия начин: реформата беше проведена, протестите постепенно отшумяха и отново се разпростряха разочарование и апатия.

Зануляването на президентските мандати на Путин през 2020 г., според Левада, е одобрено от 48% от руснаците срещу 47% неодобрение; 31% изразяват положителни емоции за това, 36% - отрицателни, 23% казват, че не изпитват никакви специални чувства. Тоест, все още имаше някакви емоции, но те отново не доведоха до нищо друго освен разочарование.

Тогава дойде 2022 г. През първите три месеца от пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна над 15 хиляди души бяха задържани за антивоенни протести. Имаше чувството, че в Русия се е появило чистокръвно пацифистко движение. Но някои бяха хвърлени в затвора, някои емигрираха сами, някои бяха принудени да емигрират, останалите се успокоиха - движението се оказа фрустрирано и на практика изчезна.

Когато западните страни наложиха санкции срещу Русия, една от заявените цели беше обикновените руснаци да почувстват разрушителността на политиката на Путин, да се събудят от апатията и да започнат да протестират срещу войната и режима, който я започна. Не проработи.

Това работи и то в обратна посока. Целите две години и половина Z-журналистиката, от колонките на Захар Прилепин до анонимните телеграм канали, беше посветена преди всичко на факта, че мнозинството граждани са безразлични към "СВО" и страната упорито отказва да се мобилизира.

Социолозите, работещи пряко за президентската администрация, потвърждават: "Това е безразличие и апатия. Нищо не вдъхновява, нищо не дърпа напред. Просто ни оставете на мира, не ни се намесвайте."

Социологът Наталия Савелиева и политологът Кирил Рогов написаха през юли 2023 г., че руският авторитаризъм, който през предходните двадесет и няколко години се основаваше на деполитизация и оттеглянето на "масовия човек" в личния живот, промени фазата си през 2022 г.: сега той иска точно обратното - свръхполитизиране. Ако е така, не се получава: масовият човек пасивно, но много упорито се съпротивлява на прекомерното политизиране.

Социологът Денис Волков и политологът Андрей Колесников сравняват руското общество с д-р Стрейнджлав, който "спря да се тревожи и се влюби в бомбата". Те пишат, че "доминиращото обществено мнение се формира от предлагането": гражданите не показват достатъчно масово търсене на една или друга идеология, а само "консумират" идеологията, предлагана от държавата.

Социолозите Владимир Ишченко и Олег Журавльов подчертават, че предполагаемата масова подкрепа за войната в Русия не се дължи на искрена привързаност към империалистическата идеология. Точно обратното: появата на подкрепа е следствие от "дълбока деполитизация", упорито нежелание за формулиране на собствена политическа позиция и упорита идея, че политиката и ежедневието са несвързани неща.

Може ли да се преодолее политическата апатия?

Един способ или начин няма. Факт е, че политическата и социална апатия не е едно явление, а много различни. Всеки има своите причини и начини да го преодолее.

Учените са изследвали политическата апатия предимно в демокрациите. И когато пишат за чувството за безсилие като причина за апатия, те имат предвид едно доста специфично безсилие. Човек е гласувал за политик, който е загубил изборите; не вижда на власт политици, които представляват неговите интереси; чете политически новини - и те се оказват съвсем различни от това, което го тревожи. Това е безсилието на човек, който се чувства маргинализиран и неговата апатия произтича именно от това чувство. Такъв човек може съзнателно да избягва участието си в политическия живот - това е политическа апатия в тесен смисъл. Той може също да излее разочарованието си чрез протестен вот.

Много изследователи говорят не за политическа апатия, а за политическо отчуждение - това е по-тесен термин, който няма психиатрични конотации, но означава по същество същото: липса на интерес към политиката. Американският социолог Марвин Олсен разграничава два вида отчуждение: безсилие (когато отчуждението възниква от външни обстоятелства като бедност или дискриминация) и оплакване (когато отчуждението е резултат от собствения избор).

Политологът Ада Финифтер откри пет основни проявления на политическо отчуждение. Тя работи върху американски материали от 60-те години на миналия век, но всички тези прояви са лесни за откриване в Русия през 2010-2020-те години -за чувството за безсилие - "заучена безпомощност"; усещането за безсмисленост на политическите решения - "Няма да знаем цялата истина"; усещането, че наистина няма правила - "Гангстерска държава"; чувството на изолация - "Мнозинството руснаци" (изкуствена конструкция, измислена, за да убеди несъгласните, че са маргинални); разочарованието - "Дайте без политиката." А като общо следствие: "Аз съм вън от политиката", до такава степен, че дори и ракети да летят към мен, няма да се отклоня от тази позиция.

Политическите и социалните изследователи изхождат от факта, че политическата апатия в авторитарните държави (например в Русия на Путин) е предизвикана: хората не попадат в нея сами, а властта ги потапя в нея, целенасочено потискайки всякаква гражданска активност и многократно фрустрирайки ги.

Имплицитната предпоставка тук е, че има определено нормално състояние на обществото - да кажем, умерена политизация: хората се интересуват от политика, но не толкова, че да заема всичките им мисли. Отклоненията от тази норма в демокрациите произтичат от несъвършенства в политическата система, които трябва да бъдат елиминирани от време на време: да се преразгледа избирателното законодателство, да се създадат нови партии, да се реагира по-отзивчиво на гражданските инициативи и т.н. Е, автокрациите целенасочено нарушават тази норма, постигайки или пълна деполитизация, или свръхполитизация.

Ако е така, тогава, първо, трябва да отдадем дължимото на Путин: дори иранските аятоласи не успяха да потопят страната си в такава политическа апатия, както той успя да направи с народа си. И второ, рецептата за преодоляване на тази апатия не е толкова проста, но в общи линии е ясна: смяна на режима, демократизация и развитие на политически плурализъм.

Но има съмнения, че тази "норма на политизиране" е универсална - и по-специално, че се отнася за Русия. На социологическа конференция в Москва през май 2023 г. Людмила Преснякова от фондация "Обществено мнение", говорейки за руската политическа апатия, формулира хипотеза: "Това не е психологическо състояние, това изглежда е политическа ценност на нашето общество: ние не се намесваме във вашите игри, вие не се намесвайте в живота ни.

Тоест "масовият руснак" се нуждае от държава, която просто може да бъде забравена, и политици, които няма да го завлекат на барикадите или в окопите.

С други думи, безразличното мнозинство от руснаците са стоици, за които апатията е най-висшата мъдрост и добродетел.