Няколко месеца минаха от една от най-категоричните победи на парламентарни избори в българската история. Макар да сме далеч от традиционния 100-дневен толеранс към правителството на Румен Радев, неговите действия и социалното доверие са далеч от онази категоричност, която наблюдавахме до 19 април.
В опит да дешифроваме политическата и обществена ситуация в България - доц. Георги Лозанов разговаря с доц. Огнян Минчев специално за News.bg.
Каква е "икономиката на вините" в партийното представителство на демократичната общност у нас за разклащането на единствения сякаш устойчив консенсус в българското общество - проевропейският, и за инсталирането във властта на евроскептична политическа сила (за първи път през този век)?
Тук "вина" може би не е най-точната дума. Говорили сме много за това, че беше сериозна грешка да тръгнеш да поправяш конституцията на цената на съюзяване с хора като Пеевски, без да си направил необходимото да промениш важни елементи на "подконституционното" законодателство с обикновено мнозинство, и без да подбираш подходящи политически партньори и стратегически инструменти в една по-дългосрочна перспектива. Това донякъде е "вина".
Но в по-широк план причините за подобни - за съжаление системни провали на демократичната общност, се коренят в общата политическа култура на българския опозиционен (на комунистическото статукво) обществен съюз след 1989 г. Вътрешна фрагментация, нетърпимост към ред и йерархия, радикален максимализъм и психологически троцкизъм - "всичко или нищо", са само най-едрите характеристики на незрялост на новосъздадената тогава "синя" обществена и политическа вълна. През 90-те години смятахме това за проява на "детски болести" на опозицията, но след 2001 г. стана ясно, че децата са пораснали и са си същите.
Заради огромното си лично его Иван Костов - човекът, осъществил реформисткото управление на СДС от 1997-2001 г. - целенасочено разби СДС и си направи "мъничка джобна партия", която в някаква степен употребява и до ден-днешен. Другите "сини герои" също си направиха то ли партии, то ли котерии... Почти четвърт век демократичната общност съществува в "насипно" състояние - културно, политически и организационно, което ѝ позволява през част от времето да бъде парламентарна опозиция и протестен фактор на улицата, но не ѝ дава достъп до реалните инструменти на властта. Когато за кратко стигне до тях, бива или хитроумно изпързаляна, или провалена от собствените си илюзии, че ще постигне всичко наведнъж...
Кое всичко? Това, което нейните поредни лидери смятат за панацея, а не за инструмент на трудно, но необходимо придвижване напред. При подобни самоограничения неизбежно се появява като "бек вокал" интимната мисъл: "кои от другите политически сили са за предпочитане и кои - неотменни врагове". Така се достигна до оксиморона демократичната общност на практика да си сътрудничи и да подпомогне неколкократно след 2020 г. идването на власт на проекта Радев - проект на чужда, враждебна на България и на нейната европейска и атлантическа принадлежност държава. Политическата общност, изнесла битката за България в Европа в продължение на повече от три десетилетия, стигна дотам, че да осигурява логистиката за идване на власт на най-мощния кремълски проект в българската политика след средата на 20 век.
Защо оспорването на решенията на нашите партньори в ЕС (да им кажем "не" в полза на Москва) масово започна да се приема като проява на национална независимост, вместо като продължение на зависимостите от съветските времена?
Защото отдавна изгубихме битката - сякаш и войната - за средния терен, за центъра на обществния дебат. След като влязохме в НАТО и ЕС, ние млъкнахме - спряхме да информираме, да убеждаваме хората в тези принципи и конкретни политики, които могат да направят европейската ни принадлежност максимално ефективна. Във вакуума се наместиха няколко тенденции, които в съвкупността си подхранват настоящия евроскептицизъм. Обществената трансфромация - т.нар. "преход", раздели българското общество на "победители" и "победени-лузъри", поради самия характер на криминалния олигархичен преход. Най-елементарните представи за обществена справедливост бяха поругани от мутренския поход към властта. Въпрос на кратко време беше някой да се възползва от това.
След като демократичната общественост се отказа да формира активно обществено мнение след 2007 г., започнаха да убеждават хората, че несправедливостта произтича от неправилния национален избор за принадлежност към Запада, вместо към Евразия. След 2010 г. тази позиция бе мощно засилена от ускоряването на кремълската хибридна (пропагандна) война. От две десетилетия насам тези от нас, които все още говорят в полза на Европа като национален избор, се занимават предимно да "опровергават" платените кохорти на великодържавната пропаганда, които оформят сцената на публичния дебат - контролират неговия център. Така се стигна до днешната официална Радева "мъдрост" - няма как, ние сме в ЕС, но можем поне да защитаваме суверенитета си в него. Кой ти ограничава суверенитета бе, байно! И чий суверенитет защитаваш - на Гундяев/Михайлов, на Вагит Алекперов и на останалите олигарси в патрондаша на Кремъл. Това ли е суверенитета на България?
На какво отдавате влиянието на антиевропейската проруска пропаганда върху българското общество и то не само върху интелектуално незащитените му части?
Към предишния отговор можем да прибавим силната склонност на демократичната общност да прави политика, убеждавайки самата себе си. Нейните лидери трудно излизат извън обществените ѝ граници - не обичат да говорят с различни хора: националисти, русофили, носталгици... Ако трябва да се изправиш срещу противници на европейския избор, трябва да заговориш на познат за тях език. Трябва да привлечеш националистите не като отхвърлиш национализма, а като отхвърлиш фашизоидните му великодържавни филизи - "атакаджийски", "възрожденски", "воеводски" (воеводи на Лубянка). Национализмът има модерно европейско ниво на презентация с идеите на Левски, на Раковски, на Ботев, на Захари Стоянов. Но има известно погнусяване на либералния космополит от самата национална идея - по логиката на "Пази Боже сляпо да прогледа". И тя се свлича в ръцете на тези, които идентифицират националното чувство със завой на Изток.
Ако сметнем правителството на Виденов, което също имаше пълно мнозинство, сегашното втори опит ли е след падането на комунизма за реанимация на политическата ос БКП-БСП-Москва?
Като системен опит - да. Но победата на Радев нямаше да бъде възможна без дългогодишна подготовка на обществения терен за подобен завой. През 2001 г. завръщането на Симеон бе част от геополитическа сделка между Москва и Вашингтон - след присъединяването на България към НАТО и ЕС, Русия ще бъде "компенсирана" с разширен икономически достъп до българските национални активи. Енергетика, организирана корупция по върховете на властта, кадруване в йерархиите на държавната власт... На господата в Кремъл, като им подадеш пръст - те отхапват ръката. Така се появи "големият шлем" на Първанов, руско-българският олигархичен синтез, пирамидата на контрол върху правосъдие, администрация и специални служби чрез КТБ, а след това - пряко вербуване чрез локалния оператор на руското олигархично въздействие - корпоративната пирамида на ДПС.
По едно време господата от Вашингтон и Брюксел се усетиха, че от Москва се "компенсират" за българското членство в ЕС и НАТО прекалено фриволно. Последваха предупреждения, скърцане със зъби, ордени "Магнитски" и т.н. За да се справят с политическите оператори на руско-българския олигархичен синтез, господата от Запад приложиха класическата си схема - "клин клина избива, но вторият остава". Нямаха особено голям избор на алтернатива, затова заложиха на "кучи син - но наш кучи син", обучаван да прави американски стратегии. Абе, не беше ли руска лимонка този? А, много важно - ако не слуша, ще го trash-нем... Те не са виновни. Когато превърнеш собствената си държава в бантустан, управляван от хора със слугински манталитет - не се сърди на другите, че не те уважават. Ето така се стигна до пълнообхватен нов кремълски проект за България. Като се обърне колата - обяснения много.
Тази ос ли е гръбнакът на олигархическия модел и има ли нагласа за реалното му демонтиране, или е само риторика? Възможно ли е да бъде демонтиран, без да разберем?
Политическата ос на новия кремълски проект не е Москва-БКП-БСП. Червената партия бе основен оператор на руския колониализъм в България след 1919 до края на 1990-те години. Но не се справи и отпадна от ролята на ключов имперски пълномощник. През първата четвърт на нашия век бе заменена от нов политически и корпоративен оператор - ДПС. Основна задача на този оператор бе контрола върху водещата партия ГЕРБ, която водеше "поливалентна" политика и на Изток, и на Запад в една епоха на относително спокойно сътрудничество на Брюксел и Вашингтон с Москва.
Обществен и политически израз на това геополитическо спокойствие в България бе процъфтяването на олигархичната стопанска, институционална и обществена система. Постепенният сблъсък на Москва със Запада след 2014 г. постави под въпрос тази българска олигархична "геополитическа Аркадия" и даде ход на политическата криза след юли 2020 г. Тя продължи шест години като политическа блокада. Антиолигархичните сили на промяната бяха слаби, разпокъсани, противоречиви и "щедро примесени" с инфилтрирани незаконни рожби на олигархичното статукво - червени, чалгаджийски и т.н.
Самото статукво бе добре структурирано и вкоренено - то бе изгубило международна легитимност, но не и реален контрол върху институциите и стопанството на страната. На избрания за "алтернатива" Радев не му стигна - то ли куража, то ли силите, да излезе като обединител на промяната срещу статуквото. Той просто се присъедини към тандема Борисов - Пеевски, та станаха нещо като кризисен триумвират... Докато самият Радев не спечели мнозинство и не се инсталира като персонален политически хегемон на българската политика.
Откъде очаквате да се демонтира този "олигархичен модел"? Преди всичко това не е "модел" - това е система на обществено устройство. Тя става възможна поради дълбокото структурно влияние на руската олигархична система върху България в епоха, в която страната ни на повърхността трябваше да имитира "европейски модел" на обществено развитие. И ние го имитираме, но под повърхността в дълбочина се разви олигархичният "модел" на симбиоза с руската олигархична система. Сега какво - да очакваме слънцето да изгрее от Запад ли? Същите тези от Москва, които инсталираха "олигархичния модел" у нас, да тръгнат да го "демонтират" с ръцете на локалното си протеже, достигнало до цялата власт? От какъв зор? По каква логика? Обратното е логично - ще се направи опит за засилване и укрепване на "олигархичния модел" като процес на дълбоко геополитическо "отвличане" на България - засмукване от Москва. Ако от Европа и Америка го позволят, разбира се. И ако на Путин му стигне времето... Към всичко това трябва да прибавим и силната неохота на Радев да "демонтира" каквото и да било от собствения си рахат. На върха на държавата продължава да господства "омертата" - не вади окото на ближния си, който е управлявал преди теб, да не би един ден следващият начело да извади твоето. "Демонтажът" на "олигархичния модел" си остава жанр-фентъзи, потребяван почти изцяло от мечтателите на демократичната общност.
Драматургията на политическия живот в страната продължава ли и до днес да се определя от "червено-синия" конфликт между същата тази ос с различните ѝ задкулисия и бенефициенти и демократичната общност с различните ѝ партийни представителства?
До известна степен да, просто защото "червеното" и "синьото" са костюми на определена историческа епоха, а под костюмите е по-дълбоката идентичност. Червеното играе почти един век ролята на русофилското - на робското преклонение пред Москва, което е облечено във формата на БКП като съветска колониална администрация за почти половин век. След 1990 г. БСП не успя да се справи с ролята на водещ представител на неоимперския интерес на Москва и бе заменена от ДПС като локален оператор на олигархична зависимост. "Прогресивна България" е наследник на тази роля в една нова епоха, в която Москва играе геополитически ва банк. Партията на Радев бяга от сравнима с червеното минало идентичност, самоопределя се като център - може би и център-дясно, но нещо важно никога не се променя.
Това е културата на русофилската ирационална зависимост. След 1919 г. БКП поема щафетата на тази култура от по-старите консервативни русофилски партии и движения и я пребоядисва в новата идеологическа ортодоксия на червена Москва. Днес "Прогресивна България" поема щафетата от БКП. Общата база е афективното - лишено от здрав разум глуповато убеждение, че българите по някакъв странен мистичен начин са "братя" или "братушки" на русите. Никакви рационални аргументи не поклащат това убеждение. Никакви видими ползи от европейската ни принадлежност не разколебават тази специфична форма на политическо суеверие - русофилството.
Върху него днес отново се строи новият политически проект на Радев и новият модел на зависимост на България от Москва. Ако се е провалил комунизмът - взимаме на оръжие "православието". Ако, не дай Боже, и то не ни свърши работа - ще вземем нещо друго... Афективното привличане на комплекса за малоценност, наречен "русофилство", може да бъде подведено под всякаква - за предпочитане черносотническа - идеология. Има ли приемственост между БКП и партията на Радев - да, кадрите и културата на червения политически елит, възникнал като колониална администрация и провалил се в опитите си след 1990-та да се превърне в отговорен национален елит. Радев наследява огромния риск от нов провал - по същата причина.
В ретроперспектива на тези представителства (СДС, ОДС, ДСБ, Реформаторски блок, "Да, България") как оценявате настоящото (във формата на ДБ и ПП) като политическа идеология, публична комуникация и електорален потенциал?
Тази формация - ПП-ДБ, неслучайно се раздели. Тя е съставена ситуационно от две различни части. Едната - ДБ, независимо от организационната си структура, наследява определена част от "старите" избиратели на СДС, дефинирани понякога като "градска десница". ПП е нов проект - включително поколенчески и идейно различен от синьото наследство. Този проект е центристки - всъщност леко прикрито лявоцентристки - и се различава като култура и като политически дневен ред от този на ДБ. Обединява ги - донякъде - общата геополитическа идентичност и стремежът за демонтаж на статуквото. При добро желание, това е достатъчно за коалиране, но не и за интеграция под общ политически "покрив". Електоралният им потенциал видимо е в рамките на 15 на сто, ако не бъдат разчупени самоограниченията, произтичащи от наследената от тях политическа култура, за които говорихме по-горе.
Как би могъл кандидатът за президент на демократичната общност да привлече обратно проевропейски настроените избиратели, гласували за Радев? И има ли и друга посока, в която би могъл да разшири електоралния си потенциал?
В България има дневен ред на значими обществени проблеми, за които - малко или повече - значителна част от гласоподавателите се довериха на Румен Радев да ги решава. Демократичната общност трябва да направи няколко неща. Първо - да припознае тези проблеми. Второ - да ги интерпретира по убедителен начин, който да съперничи успешно на терена на обществения дебат с интерпретациите, огласявани чрез Радев. Това означава демократичната общност да си възвърне поне донякъде контрола върху центъра на обществения дебат - върху терена, на който се формулират основните тези, проблеми и перспективите за решаването им. Трето - необходима е обединяваща фигура, чието лично влияние решително да надхвърля популярността на ПП-ДБ върху 300-400 хил. избиратели. Необходими са поне 1.2 млн. гласа, за да бъде избран този кандидат.
Накрая, но не и по значение, да се практикува мощна инклузивна кампания за обединение на хората, които разбират драматизма на належащата необходимост - да бъде пресечен процесът на свличане на България към Евразия под управлението на Радев и неговите кукловоди.
USD
CHF
GBP
