И най-големите зложелатели на Борисов не са му го пожелавали. Вèрвайте. Да загуби изборите - да. Да изчезне завинаги от политическата сцена - сигурно. Да усети цялата строгост на закона - естествено. И по-лоши неща. Но да се мъчи да състави правителство с Реформаторския блок? Но кой би му хрумнала такъв „нечеловеческий садизъм". Нали казано е - не пожелавай другиму онова, което не искаш да се случи на теб.

Е, на Борисов му се случи. Да води преговори с хора, които един с друг не могат да се разберат. Нещо повече - оттеклите, разтопени и мътни като първия сняг, а и събиращите се като нови облаци преговори навяват на мисълта, че всеки реформатор по отделно - Кънев, Кунева, Лукарски (останалите отминаваме - човек да се спъне в тях, не би ги припознал) - очевидно имат проблем в комуникацията както помежду си, така и с бъдещият партньор - мандатоносител. Но най-вече - в диалога с вътрешния си глас.

Формацията, която се падна най-сродна по политически дух на ГЕРБ, е създадена по старинен български принцип. Един автентичен демократ - реформатор, двама - партия, трима - блок с троùца лидери. Четирима - същите, плюс сянката на Костов. Щото - колкото и да си кривим душата - каквото и да избере човек по-вдясно от Борисов, все Драгалевският Командир ще избере.

От тоз неоспорим генезис произлиза и любовта на реформаторите към кормилото на властта. (Дали пък в случая думата не идва от руското „кормить" - храня?) Колкото повече се отричат от управленските мераци и акцентират върху програми, принципи и приоритети (последните, ако изключим стилистиката на говорене, като че ли по нищо не отличават РБ от крайната левица, например), реформаторите душа дават да настанят свои хора в едно-две-седем министерства.

И понеже Борисов е един, а реформаторите много се заговори и за структурни промени в Министерски съвет. Дали зад идеята мегаминистерството на икономиката да се разцепи на три се крие отдавнашния плач на туристическия бранш парите от море, ски, SPA и вампирски погребения да не потъват безвестни в общата каца? Ами, просто още едно кресло за някой реформатор.

По същата логика може да делнем и МВР. На Министерство - министър, политически кабинет и по секретарка на калпак, на Вътрешни - където обитават и нищо не вършат административните кадри: лелята, свакото, шурея, шуранайката и брат'чеда и се пенсионират по първа категория, и на Работи - където до 80 лазарника да трамбоват по улиците сред бандити и наркодилъри полицаите със скъсани кубинки и униформи, намязващи работно облекло в някогашната „Чистота".

Да направим и едно отделно Министерство на младежта, като по обективни причини го обединим с агенцията за българите в чужбина. И от социалното стават няколко, само дето не е ясно с какво ще се занимава ведомството по „труда"...

Изобщо, попадне ли една реформа в ръцете на реформатор - жална й майка. А като се има предвид опита на „Онзи, който ги е пратил" (да прощава господ - неточен, но смислово верен цитат от Евангелие на Йоан) в различни видове реформи - от БГА до СДС, очакванията за бъдещия кабинет могат да хвърлят в мрачни размисли дори психиатрично регистрирани оптимисти. А от дума на дума - преговорите циклят.

Борисов не е диалогичен политик. Той обича да говори, а другите да го слушат. Кунева е диалогичен политик. Обича сама да си задава въпросите и сама да си отговаря. И ако може да не се прекъсва. Кънев обича да си говори сам. Но не се слуша. За Лукарски е най-добре да не си отваря устата. Да не стане беля. Е, как да тръгнат преговорите гладко.

Б.Б. използва стар индиански трик за привличане на внимание и на шарената преговаряща публика, и на поотегченото от липсата на новини общество. „Радан Кънев - министър-председател", хвърли той онова нещо в целофана в реформаторския вентилатор. Разбира се, Борисов не изрече тази обидна за всеки здравомислещ човек хипотеза самостоятелно. Но за никой не е тайна кой глагòли с устата на Томислав Дончев.

Дали това е просто грешка на уморения в преговорния процес мозък? Казват, че с какъвто се събереш - такъв ставаш. Или напълно умишлено подхвърлено кокалче на глутницата реформатори, които и за по-малко са готови да се сдъвчат. „Радан - премиер? Що не аз?" Ще се пита всеки от останалите небогоизбрани. Радан, който до вчера не го щяха да води реформаторска дружина, днес го калестват да оглави цялото премиерско войнство. И така несъстоялото се реформаторско единство ще се разпадне, а Б.Б. няма да има нужда да търси подкрепата на цяла свадлива парламентарна група, а на отделни независими депутати...

В мътни преговори хипотези се въдят най-лесно.

Едно е ясно. Радан премиер не ще го играе. Той би могъл да бъде виртуозен пианист, но едва ли някога ще разберем. Защото никога не се опитва да свири на пиано. Би могъл по същата логика и да бъде не чак толкова виртуозен, но поне приличен политик. Но и това поне не опита. Ако един ден историците се опитат да си отговорят на въпроса „Какво бе Радан Кънев на Реформаторския блок?", отговорът много дълго ще се колебае между безличното „нещо" и по-откровеното - „нищо".

Въпреки че в най-новата (толкова нова, че още ни боли от нея) история имаме премиер, който отпочна трудовата си книжка с длъжността „министър-председател" дори без изпитателен срок. Друг един, комуто верноподаниците все ги избиваше да му викат „Ваше величество г'усин премиер". И един охранител... Ама за последния или добро, или нищо - че и утре е ден.

Та - напреки народната мъдрост „Те го не щат в село, той - за пòповата къща пита" - що не подемем всенароден почин и да трудоустроим всички реформатори от висшия реформаторски ешелон в по едно министерство. Съпругите/зите им, метресите им, дечурлигата на подобающа възраст, тъщите и свекървите, балдъзите и етървите, на вуйните им лелите - с по една агенция. Въобще - всички по права линия - зам.-министри, по съребрена - главни секретари. Който артиса - по един борд на директорите.

Тогава Борисов спокойно може да се оттегли на почетната позиция „пожизнен директор на цирка". А Кънев наистина да стане министър-председател. И фриволно да перифразираме автентичния седесар от Присадец Нейчо Неев: „Ако и този е премиер на държавата - да й п***м на държавата..."

И на тръгване последният българин да пусне водата.