За френските предложения и българската липса на самочувствие

Миналата седмица парламентът с респектиращо мнозинство от 170 гласа прие т. нар. френско предложение за решаване на спорните въпроси между България и Северна Македония, блокиращи процедурата за кандидатстване на РСМ за членство в Европейския съюз. Гласуваното предложение бе допълнено с някои детайли от вносителите в лицето на "Демократична България" и обобщено звучи така: Народното събрание дава мандат на правителството на Република България, в случай че властите в Скопие изпълнят поставените от София искания, да вдигне ветото върху преговорния процес на РСМ за ЕС.

Ден по-рано обаче същото предложение бе отхвърлено от правителството на Северна Македония, така че поне засега българското решение си остава до голяма степен символично. Нещо като сигнал към Брюксел, че видите ли, не сме ние тези, които спъват процеса на разширяване на ЕС (към Западните Балкани, а и въобще). И с това май се изчерпват позитивите в случая...

Това, че София прие предложението, а Скопие го отхвърли, си е донякъде парадокс, защото ако изхождаме от интересите на двете държави, по-логично би било обратното. Което окончателно доказва, че сме един народ.

България стратегически има интерес Северна Македония да се присъедини към ЕС - съюзът, в който членуваме, е по-добре да се разширява, още повече с една съседна на нас държава, с която нямаме езикова бариера, но имаме много общо във всяко отношение. РСМ обаче има много по-голям интерес от процеса, защото ползите за нея биха били очевидно по-големи (в сравнение със сегашния ѝ статут). Така че, каквото и да съдържаше предложението, Скопие би следвало да го приеме, докато София можеше да си позволи да се пазари и да се стреми да извлече максимума от ситуацията.

Самото "френско предложение" (още повече, надградено в българския парламент) си е много добро за България. Ама то и Договорът за добросъседство от 2017 година е много добър, но Скопие не го спазва. Затова е логично да имаме опасения, че не биха спазвали и това споразумение (ако изобщо го приемат). Така че проблемът не е в предложението, не е дори и в евентуалното вдигане на ветото - проблемът е, че подавляващата част от българската политическа класа страда от липса на самочувствие на международния терен. И това ѝ пречи да отстоява в максимална степен националния интерес в една или в друга ситуация. Тук дори оставяме настрана зависимостите към чужди държави, за които неведнъж съм обръщал внимание. Зависимости и на Изток, и на Запад, че и отвъд Атлантическия океан.

Гласуването в пленарна зала бе предшествано от масирана медийна кампания, в която отвсякъде, най-различни хора ни обясняваха колко изгодно е "френското предложение" и какъв исторически шанс се отваря пред нас. Като изключим някой и друг критичен глас, останалото започна да навява асоциации с държавната пропаганда от лятото на 1989 година по отношение на "Голямата екскурзия". Ключово послание в този наратив се оказа твърдението, че "няма време" (което някои от апологетите на "френското предложение" посочваха като аргумент). Добре, за кого няма време? Както разбрахме, определено не за София, предвид ролята ни в казуса. Очевидно не и за Скопие, където с лека ръка отхвърлиха предложението. Явно тези, за които няма време, се намират в Брюксел и най-вече в Париж, защото френското европредседателство изтича тези дни.

След като се оказваме в силна позиция, не е ли редно да се опитаме да спечелим нещо повече от записаното в предложението и в двустранните протоколи? И то не от правителството в Скопие, а от европейските институции? Но тук се връщаме на въпроса с ниското самочувствие.

Като начало, трябваше да се направи всичко възможно да се обори клеветата срещу България, че блокира не само еврочленството на Албания, а и разширяването на ЕС изобщо. Да се каже високо и ясно, че България още в началото на тази година (на КСНС при президента) потвърди ангажимента си Тирана да започне преговорен процес с Брюксел. И не България, а други европейски държава настояха Албания и РСМ да вървят "в пакет". А що се отнася до цялостното разширяване на ЕС, продължавам да търся някой да ми обясни по какъв точно начин европейският път на Грузия, Украйна, Молдова (а и на страни от Западните Балкани) се спира заради българското вето към РСМ.

След това вече да си говорим по същество - какво ще получи България, за да вдигне ветото? Освен абстрактната идея, че нашето европейско семейство ще започне да се увеличава, при това с държави от "нашата кръвна група", които биха били тематични съюзници срещу простотиите, които Западна Европа се опитва да налага на целия ЕС. Една Украйна например, означава "втора Полша" (войната на Европейската комисия срещу Варшава изобщо не е утихнала). А като си припомним какво се случи миналото лято (че и предишни години) на гей парада в Тбилиси, можем с пълна сила да прогнозираме какъв отпор би дала Грузия на тези (и подобни) тенденции в ЕС.

България има всички основания да "изтъргува" ветото срещу:

• - компенсации за пропуснатите ползи от 2007 година досега заради спирането на 3-и и 4-и реактор в АЕЦ "Козлодуй" - тъкмо Франция, която сега ни помирява със Скопие, навремето ни изнуди да затворим два реактора, за да ни пусне в ЕС, уж по екологични съображения, но на практика за да не сме ѝ конкуренция в полето на ядрената енергетика;
• - компенсиране на загубите ни покрай пакета "Мобилност 1" - пак тази Франция.

Даже може да си направим устата и да се позовем на историята - да припомним какви колосални суми е инвестирала България в Македония между 1941 и 1944 година, а после тези пари не са били приспаднати от следвоенните репарации към Югославия. Ама да приемем, че това едва ли ще мине...

Правителството (вече в оставка) на Кирил Петков е обвинявано, че е изтъргувало ветото срещу... парите по Плана за възстановяване и устойчивост. Които ни се полагат по принцип, а това, че досега не са усвоени, е по вина на нашата администрация - те просто си стоят там и ни чакат. Но както виждаме, и опозицията има за какво да бъде упреквана - лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви, че дава зелена светлина за РСМ с аргумента "вярвам на Макрон" (на същия Макрон, който неотдавна ни наложи "Мобилност 1").

Въобще, когато ти липсва самочувствие, е трудно да си изиграеш картите (а в случая имаме много добри карти). И политиците ни се държат, сякаш сме влезли в ЕС преди 3 месеца, а не преди 15 години.

Причините за ниското самочувствие са комплексни. Отчасти те се дължат на инерцията от комунизма и Студената война, когато българските посолства в чужбина бяха инструктирани в случай на пожар да търсят съдействие от местното съветско посолство. Но не е само това. За цялата си следосвобожденска история България така и не успява да формира глобална геополитическа доктрина, защото е твърде заета с локалния казус на националното обединение. И много рядко се е оказвала от първостепенен интерес за големите геополитически играчи (май само през 1915 година).

Но както споменах по-горе, България е член на ЕС вече 15 години. И е крайно време да прихванем малко повече "мащабност" в мисленето и поведението. Да спрем да се опитваме да се харесаме на "силните на деня" срещу "потупване по рамото" и евентуално "дребна почерпка". А да искаме максималното. И да си кажем "честно в очи", че в този ЕС сме само заради кинтите. Нещо като брак по сметка между бедна, но напориста млада красавица, и дърт, оплешивял, шкембест, импотентен милионер. Че на никого извън тънката прослойка български евробюрократи и не много широката "жълтопаветна" общност, не му пука за т.нар. европейски ценности (каквото и да означава в момента това). Че истинският "цивилизационен избор на България" е членството в НАТО - там следва да подхождаме с емоция, че сме едно голямо цивилизационно семейство, в което всички се пазим един друг (да, там е и Турция, но когато тя става член на НАТО, а и в десетилетията след това, нашата югоизточна съседка е много по-различно нещо от сега, и в много по-голяма степен "европейска"). И да спрем да ги бъркаме двата щата (НАТО и ЕС).

Що се отнася до казуса "Македония", идентичността и историята имат голямо значение (във Вардарско отказаха "френското предложение" именно заради идентичността), но това не е всичко. Ние можем да наложим на Скопие да спре "езика на омразата" и да си пренапише учебниците по история, но не можем (поне на първо време) да ги спрем да си ги мислят тия неща. А с течение на времето тези аргументи ще олекват за сметка на интересите. Миналото ще започне да отстъпва на настоящето (правата на българите в РСМ) и на бъдещето (икономическите перспективи). Но за всичко това трябва да сме подготвени още от сега. Така че - нужна е смяна на подхода. В крайна сметка, нищо още не е загубено, но има риск да изпуснем възможности. Както знаем, не всеки път сме във фокуса на "големите" - за последно през 1915-а...