Ще се превърне ли присъдата на 21-годишния Георги Цветанов (за убийството на състудентката си Радостина, бел.р.) в емблема на работещото българско правосъдие или в неговия позор, ще покаже втората инстанция.

Под огромния публичен натиск Варненският окръжен съд постанови за убийството на Радостина едно от най-суровите наказания, предвидени в закона. Доживотен затвор. Присъда, която за мнозина е дори лека, като се има предвид зверското престъпление, в което се обвинява младият човек.

Но успя ли правосъдната система да докаже адекватно вината на Георги. Или просто задоволи обществената нагласа - виновен. Прокуратурата направи всичко възможно да представи всички аргументи в подкрепа на обвинителната теза. Но пропусна да изпълни делегираното й по закон задължение да търси доказателства и за невинността на подсъдимия. А въпросителните по делото са повече от необоримите факти.

Не адвокатствам на Георги. Той си има защитници. Ала и те не успяха да поставят по най-добрия начин на везните на Темида онези малки камъчета, които биха обърнали колата на обвинението.

Никой не подложи на задълбочена проверка показанията на обвиняемия за трети човек в апартамента във фаталната вечер. Никой не си зададе въпроса, що за психопат ще изнасили трупа на жертвата си? Никой не се усъмни в кадрите, заснети на мобилния телефон на извършителя, които той е запазил след деянието? Всички незададени въпроси работеха за обвинението. Не за защитата. Която по конституция е гарантирана на всеки гражданин.

Медиите също изиграха своята роля на съдник. Георги бе нарочен за виновен, преди въобще да влезе в залата на съда. И тази „присъда" не подлежеше на обжалване. Българският съд не би могъл да не се повлияе от нея. Дори невиновността на Георги да бъде доказана, в очите на обществото той завинаги ще остане осъден като убиец. Без доказване на противното.

Не ме разбирайте погрешно. Ако той е извършител на това ужасно престъпление, бих пледирал без колебание на последна инстанция за най-строго наказание - доживотен, без право на замяна. Бих поискал дори възстановяване на смъртното наказание. Но при доказване на деянието. Без никакви елементи на съмнение. Защото говорим за отнет по особено жесток начин млад живот. Трябва ли да отнемем със съдебно решение още един? Без да сме сигурни. На всичките 100%. Аз не съм.

Съдебната практика от последните години познава доста емблематични съдебни грешки. Убийците на студента Борилски и до днес щяха да се разхождат из Морската градина на същата тази Варна, ако не бе намесата на френския посланик Дьо Понсен. Процесът по случая се мести от град на град, за да се постигне поне визия за обективност. Осъдените убийци на Луканов? И други.

Впечатляващ дял от т.нар. дела с обществен интерес се търкалят из съдебните зали с години. Нито един извършител на поръчково убийство досега не е видял интериора на затворническата килия. Да не говорим за поръчител.

След умъртвяването на следствието, с разследването се заеха ужасяващо некомпетентни хора, които не са в състояние да съберат годни доказателства за елементарно ПТП, камо ли за добре обмислено и подготвено престъпление.

Затова „ние ги хващаме, те ги пускат", както казваше един бивш главен секретар от къщата с лъва отпред, преквалифицирал се впоследствие в премиер.

А съдебната система в България все още се занимава преимуществено със себе си. С калното минало на епохата „Филчев". С неразкритите убийства - не е грешка - на прокурор Джамбов и военния прокурор Колев. С ямболската афера. С това, чий съветник е бил главният прокурор, преди да влезе в Съдебната палата. С квотите във ВСС. „Октоподът" засега не се опитва да премете коридорите на храма на Темида.

Въпросът - дали да осъдим един невинен, или да освободим един виновен - е на дневен ред, откакто съществува юриспруденцията. Но когато обричаме човек на нескончаемо наказание, трябва да бъдем абсолютно убедени. Поне пред съвестта си.