Когато преди две години Русия се намеси в подкрепа на режима на Башар ал-Асад, тя го направи поради две основни причини. Първата бе да съхрани позициите на двете си бази, разположени на западното крайбрежие в Сирия - морската база в Тартус и военно-въздушната в Хмеймим.

Втората причина бе опитът на Владимир Путин да преодолее изолацията на Русия, предпоставки за която се създадоха след намесата на Кремъл в Източна Украйна и анексията на Крим. Последното създаде естествен обръч от съображения спрямо Русия, обобщаващ в себе си физическия страх на държавите от Източна Европа и политическия наратив на страните от западната част на континента.

С това обаче не се изчерпват причините за инициирането на руската военна кампания в Сирия. Територията на последната, например, се оказа и удачен терен за тестването и рекламирането на разработваните руски оръжия и съоръжения. Над 600 военни артикула - от полевата военна екипировка Ратник до различните серии от бойните самолети СУ, бяха изпробвани в сирийския конфликт.

И продажбите не закъсняха: Китай, Индонезия и ОАЕ поръчаха СУ-35с, а Алжир - СУ-24. Турция финализира покупката си на С 400, а дори и Саудитска Арабия /поне на теория/ прояви желание да закупува и произвежда Калашников.

Трябва да се отчитат и вторичните интереси на Русия, свързани с конфликта в Сирия.

Руските бомбардировки срещу опозицията на Башар ал-Асад в Идлиб и Алепо целяха просто да утвърдят съюзническото управление на сирийския президент. А чрез военно-въздушните си удари срещу ДАЕШ, руската страна целеше не просто унищожаването на физическите позиции на терористичната организация, но най-вече на идеологията й, чийто пренос в руската част на Кавказ можеше да направи ДАЕШ не толкова далечен феномен за Москва.

Именно по отношение на Сирия преди дни в руската Дума бе внесен законопроект, касаещ статута на военно-морската база в Тартус. Той стъпва на вече постигнато споразумение между сирийската и руската страна, което предвижда три неща.

Първото е разширяването на самата база (с построяването на два допълнителни кея и съоръжения, които да могат да обслужват до 11 военни съдове едновременно - кораби и подводници).

Второто, наемането й от Кремъл за още 49 години (плюс 25 години допълнително, ако никоя от двете държави няма против).

Третото, сирийската страна няма да има никаква юрисдикция или контрол върху военната база, нито пък ще получи нещо в замяна. Подобно споразумение вече има постигнато и спрямо военно-въздушната руска база в Хмеймим.

Това, разбира се, е нищожна цена за Башар ал-Асад, който нямаше изобщо да бъде и в позиция да взима такива решения от името на сирийската страна, ако не беше подкрепата на Владимир Путин.

Руското влияние в Близкия изток обаче изобщо не се изчерпва с военното измерение. Даже то е от по-скромен характер, в сравнение с нарастващото икономическо влияние на Москва върху региона.

В Турция, например, чрез започналия да се строи "Турски поток", Анкара ще увеличи енергийната си зависимост от Русия. По проекта на "Газпром" засега е сигурна първата тръба, започваща от Анапа и стигаща до Къйъкей. Тя е предназначена именно за енергийните нужди на нарастващото турско потребление.

В Иракски Кюрдистан руската "Роснефт" се превърна в най-големия инвеститор в петролната и нефтена индустрия на автономията, усвоявайки пространство, което се освобождава от американските Exxon Mobil и Chevron. За целта през последната календарна година "Роснефт" е вкарала около 4 млрд. долара инвестиции в автономията. А с оглед на събитията около провелия се референдум за независимост в Иракски Кюрдистан, то е трудно да се говори, че руската страна е спечелила политически актив, но американската със сигурност загуби такъв, подкрепяйки централните власти срещу кюрдите.

За увеличаващото се влияние на Русия в региона говори и "ядрената дипломация", която Москва провежда в Близкия изток и Северна Африка.

Преди дни в Турция официално бе оповестено започването на строежа на атомна централа край Аккую. Проектът възлиза на 22 млрд. долара и ще бъде реализиран основно от руската "Росатом".

Форсираха се и споразуменията за дългоочакваната египетска ядрена централа. В областта Матрух АЕЦ "Дабаа" ще възлиза на около 30 млрд. долара, като "Росатом" ще се ангажира с осигуряването на 85% от сумата, необходима за финансирането на проекта.

Дори и Саудитска Арабия, която се стреми да преодолее бюджетната си зависимост от петрола, по принцип планира изграждането на два атомни реактора. Дали те ще бъдат реализирани от "Росатом" е рано да се каже. Но Кралството и Русия подписаха миналата седмица пътна карта за сътрудничество в атомната енергетика.

Въпреки че има затруднения в намирането на финансови източници, Йордания също не се е отказала от построяването на атомна централа с два реактора, за каквато страната има споразумение с "Росатом" от 2015-та г. насам.

Това са важни примери, тъй като Турция, Саудитска Арабия и Йордания са от по-близките партньори на САЩ. А след Израел, Египет е вторият най-голям бенефициент на американска помощ в региона.

Именно в Египет, на блиц срещата от миналата седмица между президента на страната Абдел Фатах ал-Сиси и руския му хомолог Владимир Путин, бе потвърдено споразумението за това, че египетското въздушно пространство и бази стават отворени за руската военна авиация. От известно време насам се говори също, че Русия има желание да си върне и базата от съветския си период край Сиди Барани в Египет.

Разположен на по-малко от 100 км от либийската граница, Сиди Барани има важно логистично значение за събитията, които се развиват в самата Либия. Оттам, макар и неофициално, руски специализирани части, успоредно с военно-морски сили на страната, често "отскачат" до Либия, където оказват помощ на генерал Халифа Хафтар. В лицето на последния, Москва се надява да си върне позициите, които Съветският съюз е имал в Либия, и да участва във възстановяването на енергийната и транспортна инфраструктура на страната.

Имайки предвид военното присъствие на Русия в Сирия, едно допълнително такова в перспектива - било в Египет, било в Либия, ще увеличи тежестта и ролята на Москва спрямо Средиземноморието.

Ако приемем, че Близкия изток и Северна Африка са шахматна дъска, то руският играч сменя дългогодишната си дефанзивна система с атакуваща.

Владимир Путин не е Гари Гаспаров. Но въпросът е какви са качествата на опонентите му.