Лишените от свобода обичат да казват, че ако в затвора имаше море, би могло вътре да се вкара и кораб. За това разказва пред news.bg (очаквайте цялото интервю) и Стефан Костадинов – Камбоджанеца, лежал за убийство 5 години в Централния софийски затвор. Пуснат е на свобода предсрочно, тъй като по онова време работи в затвора и показва добро поведение.

Най-голям проблем в затворите се оказват телефоните. Въпреки че там фирмата „Контел” осигурява на лишените от свобода да говорят с близките си чрез карта, в която има вкарани 10 номера, то тази услуга се оказва твърде скъпа. Затова затворниците прибягват до забранените gsm апарати.

„Съществува една система – Контел, която е изключително порочна и неправилна. Поставя затворниците в постоянен ангажимент на това да влагат пари, за да се чуват с близките си, разказва Стефан.

Когато аз бях там 1 минута струваше 3 лв. Затворническата администрация и в частност фонд „Затворно Дело”, които са подписали договор с тази фирма „Контел”, поставят лишените от свобода да са зависими и да дават страшно много пари, за да имат възможност да се чуят с близките си.

В медиите съществува едно поверие, че в затвора всеки има по няколко телефона или че във всяка килия има по 10 телефона. Не е така, опровергава Камбоджанеца. Една килия от няколко души общо-взето ползват един телефон. Това са телефони, освен че са забранени, не е толкова лесно да бъдат скрити. Почти винаги момчетата там са готови да рискуват и когато усетят, че съществува възможност за проверка, са готови да се лишат от апарата. Няма нужда да се представя пред обществото, че едва ли не – всеки си ходи там с телефон”.

Камбоджанеца обяснява, че съществува технологично време, в което се изготвя пластиката за контелската карта и през този период лишеният от свобода няма възможност да уведоми близките си, че са го преместили, например, от следствения арест в затвора. Тогава спасението е: „Да отидеш при някой затворник и да му кажеш: „Абе, пич, има ли възможност да звънна до вкъщи”. Понякога нещата се получават на добра воля, а понякога - се получава с евентуално почерпка от една кутия цигари”.

Стефан обяснява и схемата за внасяне на gsm апаратите в затвора.

„Логично е кой ги внася. Логично е, че не ги внася някой затворник. Логично е, че нещата се случват така. Преди известно време бяха заловени няколко надзиратели, които бяха полепили, във всеки един затвор почти имаше, бяха се налепили с телефони, с такива работи... Това е бизнес концепция, с която са наясно всички. В нея не участва само един надзирател или конкретно един човек. По-скоро нещата започват отгоре надолу. Има случаи, когато някой надзирател отива и дава телефон на лишен от свобода, и всичко е наред. След това този въпросния отива и казва на свой колега. Този колега отива, взима телефона, за да може лишеният от свобода отново да си поиска друг. И пак да се организира вкарването срещу заплащане”.

В затвора може да се намери и алкохол, въпреки че е забранен. Внасянето му обаче се оказва по-трудно и преноса на gsm апарат.

„Много по-лесно е да се вкара един телефон или някакви други по-малки субстанции, отколкото една бутилка с алкохол... Не мислете, че в затвора хората се напиват всеки ден. Понякога, когато поръчваш някаква бутилка, безумно е че тя струва най-много, заради риска. Една половинка е някъде от порядъка около 50 лв. Това се случва рядко и поводът трябва да е много сериозен. Те се събират 10-15 човека. От тази половинка изпиват по 2 глътчици”, разказва още Камбоджанеца.

Носят се легенди за дрогата в затворите. Голяма част от лишените от свобода са наркозависими.

„70 % от затворниците са наркомани... Наркоманите в затвора много рискуват. На свиждане правят всякакви безумни опити и вкарват. На 10 пратки, 3 или 4 влизат. Крие се в багаж. Наркотиците са прахообразна субстанция, за която няма скенер. Идва Гошко, който отвънка е отявлен наркоман, и най-добрата му приятелка или гаджето му също е наркоманка. Тя отива и му купува, успява някак си да го вкара в подгъвчето на дрехата, в обувката, пастата за зъби... този един грам вътре се размесва с аналгини, аспирини и всякакви други такива, които успееш да докопаш от затворническата лечебница. Отиват и лъжеш доктора, че ти е лошо и те боли глава. Дават ти 2-3 хапчета и после се правят разни мешенки”.

По този начин в затвора се увеличава количеството внесен наркотик - с помощта на хапчета. „То обаче не се увеличава, за да прави някой пари от него и да се трупат страшни бизнес активи. Истината е, че хората го правят с цел не толкова да продаваш, а да се надрусаш, според техните стандартни, качествено”, разяснява още Стефан.

Наркотици се вкарвали и чрез готвени ястия, които им носели близките по време на свиждане. Затова от няколко години насам е забранено вкарването на готвено, както и количеството на колета, който сега е ограничен до 10 кг.

„Идва някой и носи една кутия баница. А вътре е скрито пакетче с „материал”. Това всъщност накара администрацията да вземе мерки относно снабдяването отвън с храна”, казва Стефан Костадинов.

Той обръща внимание на високите цени в затворническата лавка. Сумите там се оказват непосилни за много от затворниците.

„В затворническата лавка всичко е с едни невероятни надценки. Едно кафе при нормална цена навън от 0,92 ст., в затвора се продава между 1,50-1,60 лв. Почти 30 % надценка, като 15 % e надценката от лавката и още 15 % от фонд „Затворно Дело”. Да не говорим за плодове и зеленчуци. С някакви безумни фирми се сключват договори, което си е чисто връзкарска история. Сигурен съм, че в един момент имаше домати, които бяха на цената между 3,60 и 4 лв. Това е безумие, при положение, че навън едни такива домати са между 1,50-2 лв. Бутилката Кока-Кола, стандартна двулитрова, която навсякъде пише - 1,99 лв., в затвора е по 2,40 лв.” обяснява Камбоджанеца.

Най-скъпият „деликатес” в затворническата обаче лавка са разрешените протеинови добавки. „Хората, които тренирахме вътре, давахме луди пари за протеини, спортни добавки. Има ги там, започнаха да ги вкарват от добри фирми на безумни цени. Ако навън една кутия от 3 кг. с протеин, е 80 лв, вътре беше някъде от порядъка на 120 лв.”.

Помолихме Камбоджанеца да коментира и нашумялата напоследък тема, свързана с номинацията „Човек на годината” на осъдения за убийство Джок Полфрийман.

„Аз познавам Джок Полфрийман. Доколкото знам, всеки има право да предлага кой, когото иска за каквото и да било. Ако има комисия, която по някакви критерии би могла да избере или не този човек – ок.”

По думите му - според преценката на Джок Полфрийман, в неговият случай единственото, което е направил е да се защити и да защити друг човек.

Респект и уважение към близките на загиналите момчета, относно този случай, нека всички ние да помислим как един човек убива двама други, при какви обстоятелства и как се случват тези неща, коментира Стефан.

Защото, изтъква той, никой досега не си е направил труда да вземе делото на Полфрийман или делото на когото и да било, и да погледне какво е формулирано в това дело.

„Да, сигурно не трябва да го номинират за „Човек на годината”, защото е безумно. Но пък толкова помия се изля върху този човек, който просто е интелигентен, търси си правата в български затвор в другия край на света така, както би направил всеки един българин, ако попадне в австралийски затвор с по неподходящия начин формулирано обвинение, както той смята, че е”.