За първи път в България безкръвно извадиха от бременна жена киста, по-голяма от плода.
Уникалната операция бе извършена от специалисти в пловдивска болница, съобщава БНР.
15-сантиметровата киста е била голяма колкото пъпеш и е извадена лапароскопски през три отвора в корема на жената, обясни лекар, участвал в операцията.
Интервенцията е продължила час и половина, като пациентката е била при пълна упойка, безопасна за плода.
Според лекуващите лекари при безкръвния начин на отстраняване на кистата възстановяването е много по-бързо, а пациентката остава в болницата само две денонощия. До раждането жената ще бъде под наблюдение.
Операцията е извършена по пътека, платена от здравната каса.
crist
на 06.09.2009 в 11:20:01 #7Единствената цел ва докторите е да те уморят Има човек има проблем няма човек няма проблем
nono
на 25.08.2009 в 16:57:01 #6ПРОДЪЛЖЕНИЕ 2: Знам, че картината, която описах, е характерна за 90% от българските болници. Знам, че има много по-гадни, покъртителни. и фрапиращи истории от тази. Моята е твърде "слаба", банална и няма кой знае колко "сензация" в нея. Знам, че рОдината ни няма да промени здравеопазната си система поради моето жалбоподаване и мрънкане. Знам, че процентът за здравна осигуровка е малък. Знам, че няма конкурент на единствената ни Здравна каса. Знам, че НЯМА ПАРИ. Но и знам, че има Етичен кодекс на медицинските сестри, акушерките и асоциираните медицински специалисти по здравни грижи в Р. България. Там сестрите се наричат „професионалисти по здравни грижи”. Регламентирани са техни задължения. Споменават се думи като хуманност, честност, човечност, милосърдие, добросъвестност и добронамереност, тактичност, вежливост и толерантност. В раздел 2 (от чл.7 до чл.1
еднозначно са уредени отношенията между професионалистите по здравни грижи, пациента и неговите близки. Но всичко е останало на хартия. Мелачката на клинични пътеки, съдби и човешка болка върви с пълна сила!
Освен това знам, че с всеки трудов договор служителят подписва и длъжностна характеристика, с което се съгласява да си изпълнява задълженията.
Намирам за ненормално и неестествено да се налага денонощно бдение и обгрижване от близък на пациент в коя да е болница! Да не говорим за тоталната липса на хигиена и стерилност при това непрекъснато обикаляне на цивилни придружители край вчера оперирани хора и пресни рани.
Условията за престой в болницата не отговарят на изискванията, а правилата за добра медицинска практика не се на почит. На пациента се гледа като „клинична пътека” и нищо повече. Не ме интересува дали МБАЛ ”Св. Иван Рилски” разполага с достатъчно персонал или средства, за да обслужва, обгрижва и лекува болните си - ако е така, значи се управлява зле!
Всички в тази болница са безименни – никой от персонала не носи бадж с името си на униформеното облекло.
На фона на тези думи искам да се върна на единствената сестра, която прояви човечност, съчувствие, съпричастност, включително и онова, което можем да отдадем един на друг и което не струва и една стотинка - отношение. Признаване както на вероятността, така и на факта, че у човека срещу нея има достойнство и душа, жадна за отношение!
На безименния професионалист по здравни грижи – благодаря!
На останалите пожелавам никога до края на дългия им, щастлив и достоен живот да не им се налага да са пациенти на болница с подобна организация и персонал с тяхното отношение!
Иска ми се да не спираме да говорим за това, защото може да стискаме палци, да жмим и да се надяваме Бог да ни пази здрави, но все на някого се налага да влезе в болница и да се сблъска с абсурда, наречен българско здравеопазване.
nono
на 25.08.2009 в 16:53:38 #5ПРОДЪЛЖЕНИЕ: Значи, обслужването, т.е. необслужването на пациента е за сметка на малко и недостатъчно персонал. Един от докторите също спомена, че сестрите в отделението са две (!!) на 50 пациента. Без коментар. 11. В ИЗ-то на свекърва ми бяха отразени в прегледа от кардиолога стойности на пулс и кръвно без да е слаган маншет на апарат за кръвно налягане, нито слушалка, нито пръсти на вътрешната страна на китката. И на кардиолога не му се работи. Пък жената е дългогодишна хипертоничка и отива на операция... 12. Денят на операцията – ние откарваме свекърва ми с личния тоалетен стол до операционната, защото се оказва, че по-подходящо средство от него няма – наличните инвалидни колички са твърде ниски и й се влачат краката. - Черешката на тортата - час и половина след края на 5-часова, среднотежка (по преценка на професора) операция, се оказа, че за жената няма място в реанимация и нареждането е да я свалят в отделението. Тук не мога да не сложа три удивителни, които да компенсират половината от онези, които не сложих – ето ги - !!! В реанимация нямало място и имало пациенти, разположени по легла в коридора! След известна суматоха и разправии, след още половин час моята близка все пак беше оставена в реанимация (закуска: филия + четвърт кренвирш, нали...) за около 15 часа, след което беше свалена отново в отделението. 13. Торбичката на поставения уретрален катетър се подменя от придружителя! 14. Нощ. 2.00 часа: свекърва ми е със силна болка. Обиколих коридора два пъти, за да намеря врата, на която да пише нещо като "натисни червения бутон". Не видях. Болната вие през това време. Намерих будна санитарка. Попитах нея. Тя ме прати в другия коридор, като завия зад ъгъла, у лево - там е деж. сестра, а на вратата пише ..."лекар", май дежурен беше. Чукам три пъти през равни интервали. Става. Какво й е на близката Ви? А каква Ви е?! (не разбрах значението на родствената връзка) „И защо не ми казахте, като идвах преди половин час за еди кого си?!„ Както и да е – тръгна все пак. Пусна банка, която остави аз да спра и да махна системата... 15. Друга вечер. Имах едно наум дали няма да имаме нужда от подлога, все пак. Беше след 22.30 ч. Попитах санитарка как е уреден този въпрос. Отговорът беше:" В тоалетните в стаите трябва да има. Ако във вашата няма, намери от тоалетна в друга стая." Обиколих две тоалетни. Нямаше. В третата стая беше тъмно – спяха хората, явно... В тоалетната им имаше подлога – така, оставена до тоалетната чиния. Никого не попитах - просто я взех. Ако беше дотрябвала на някого от стаята, нямаше да знае къде е... Подлогата не стоеше в разтвор за дезинфекция. И беше мръсна. Е, сложих ръкавици и позамих и чуждите изпражнения... 16. Седмица след операцията на моята близка й се налага да използва личния тоалетен стол. С подлогата не се получи. Това означаваше, че трябва да се изправи, да слезе от леглото, което е доста високо, да се завърти на 90 градуса и да седне на стола, което след операцията, която претърпя, е изключително тежко упражнение. Някак се справяме със сядането. Но се оказва невъзможно свекърва ми да се справи с връщането на леглото, а и раната започва да я боли неимоверно. Излизам от стаята да потърся помощ. Намирам доктор – млад мъж, в разцвета на силите си, дето се вика...Обяснявам му ситуацията. Той идва, поглежда и казва:”Аз не мога сам да я изправя. Ако намериш още един мъж, тогава ще помогна.” И излиза от стаята. Аз викам след него: ”Ама, тя не може да седи повече – боли я!” Той отговаря: ”Аз какво да направя?!” Търча да търся мъж с голямо „М”. Спирам се на първия срещнат (по-късно забелязах, че е по пижама), питам го: ”Мога ли да Ви използвам за мъжка сила?” Не ми е смешно (по-късно ми става)... Той отговаря: ”Не!” Търча обратно. Спира ме сестрата, с която само преди половин час съм се скарала. Разбира за какво става дума – само двете с нея, без мъж с мъжка сила и голямо „М”, вдигаме изтощената ми свекърва и я връщаме в леглото. Благодарих й и съжалих, че съм се опитала преди половин час да помогна на друга придружителка да я попита учтиво за трети път какво лекарство правят на майка й... 17. На леглото на изписана жена от стаята довеждат, при две оперирани, с катетри, над седемдесет годишни жени едно 10-годишно момиченце. Нелепо и неуместно! 18. Сестрите мразят да отговарят на въпроси, зададени от пациентите, свързани с лекарствата, които им се поставят. Сестрите и санитарките мразят пациентите. Или поне такова впечатление оставят у тях. Мразят и работата си. С изключение на една сестра. Няма да добавям повече точки – 18 за 13 дена стигат! Може би само още няколко удивителни. Умишлено не споменах нищо за платени такси, защото не са ни поискани пари „под масата” и сумите, които сме платили, са по официален ценоразпис. И срещу касова бележка. Нямам претенции по отношение на финансовата част. Мога да кажа, че според моите скромни изчисления от свекърва ми болницата получи 4 560 лв. – това включва цената на клинична пътека № 205 по Здравна каса, платената такса за избор на екип и „лепилото”, използвано при операцията. Не знам много ли са, малко ли са... Отделно от това, обаче, получи и моя денонощен труд, заместващ този на поне още една сестра и още една санитарка, защото аз обгрижвах изцяло пациентката, спирах системи, сменях торбички, чистех и де факто вършех тяхната работа. Добре, аз имах възможност, при това не бях сама в това. Ами хората, които нямат такава възможност?! Моята близка постъпи в тази именно болница, защото й беше препоръчана като мястото с най-добрите специалисти неврохирурзи в България. Моите уважения към тях! Те, вероятно и се надявам, са невероятни специалисти и самоотвержени герои (не иронизирам), щом успяват да работят повече от добре при тези условия. Но! Операцията беше около 5 часа, а престоят в болницата - едва поносим, при това около 312 часа. Знам, че картината, която описах, е характерна за 90% от българските болници. Знам, че има много по-гадни, покъртителни.
nono
на 25.08.2009 в 16:47:15 #4В продължение на 13 дни бях единият от придружителите на свекърва ми, която беше пациент на отделението по неврохирургия към МБАЛ „Св. Иван Рилски”, гр. София. Жената е на 74 години, с тумор на гръбначния мозък, причиняващ долна парапареза и неконтролируеми, болезнени мускулни крампи. 1. Първото ми впечатление е, че болницата е труднодостъпна за инвалидизиран пациент. За да спре кола, която вози такъв и да го остави близо до единствената рампа, трябва да наруши Правилника за движение по пътищата поне един път. 2. Още при приемането в болницата направи впечатление тоталната липса на организация и пълен хаос. Близката ми престоя в инвалидна количка 7.30ч. до 14.30 ч., когато я настаниха на легло във все още неосвободена стая. 3. Денят на приемането беше петъчен. Една от изписаните жени от същото отделение беше от Бургас. Предния ден й казали, че ще я изпишат идния понеделник. Но тъй като явно непредвидено и непланувано много са били пациентите за приемане този ден, на въпросната бургазлийка й съобщават в 10.00 ч., че именно днес ще бъде изписана. Организацията по тръгването й естествено и разбираемо отне 8 часа на нея, на близките й, на нас и на персонала на болницата... Преди да си тръгне, разказа, че санитар в тази болница не обслужва болен, ако има нужда от подлога или нещо друго. Или го прави срещу петдесет лева - това разказа. Моята свекърва ходи по нужда в личен тоалетен стол най-малко четири пъти на ден – чудех се как точно да калкулирам пишкането в лева! Ако не бяхме взели стола с гърнето, за седемте часа, в които чака за легло в болнична стая, щеше да се подмокри, тъй като не е в състояние да използва обикновена тоалетна. 4. Храната в болницата се раздава от количка в коридора – санитарката вика оттам: „Айде за закуска/обяд/вечеря!” И някой трябва да се покаже на вратата с чиния в ръка за разливането. Ако имаш чиния и придружител, ядеш! Ако нямаш – пиеш вода, стига да има кой да ти сипе! Нямам представа как е организиран престоя на трудно- или неподвижен пациент, който няма придружител в лечебното заведение – може би близките плащат на сестра или санитар да го обслужва? Идея нямам! Видът и качеството на храната изобщо не коментирам. Последното, което ще кажа във връзка с нея е, че за закуска (сутрешна, разбира се - друга няма) на пациентите в реанимация, оперирани предния ден, доскоро повръщали след излизането от упойка, повечето от тях на почтена възраст и без зъбните си протези, се предлага суха филия хляб и четвърт кренвирш. 5. В стаята в неврохирургичното отделение леглата са три. Шкафчетата - две. Столът – един. Ние, придружителите, спим в краката на болните - общо шест човека в стая за двама. Навън – 36-38 градуса юлско-августовска жега. 6. Хигиената – не мога да подмина, както подминах храната. Мръсно! Това мога да кажа. Санитарките едва мият пътеките пред и между леглата вечер. Двете шкафчета между леглата не се бършат дори когато са разчистени преди визитацията. Тоалетните никой не мие. В кошчето за боклук няма чувал и храната, която се изхвърля в него, залепва на дъното и се разлага там. Мирише. Жега е, споменах ли? Придружителка на друга жена от нашата стая донесе „Доместос”, гъба, ръкавици – изми пода, банята, пожълтялата врата на банята, тоалетната и остави „Бреф” вътре – да ароматизира мизерията! 7. Когато свекърва ми постъпи, в стаята имаше оперирано вече момиче. Сестрата мина и попита: "Имаш ли температура?" То отговори:"Не знам, нямам термометър." Следва навикване поради липсата му. Носи се течен аналгин - така, за всеки случай. Аз питам: "Защо не казвате какво трябва да се носи?" Отговорът: "При приемането трябва да са ви дали списък с необходимите неща". Не, списък не са ни дали. Край на този разговор – без повече обяснения и без списък. 8. Вечер. Идва сестра да въведе лекарство през абоката на болната. Аз още в ранния следобед казах на дневната сестра, че абокатът най-вероятно не работи, защото има хематом под лепенката и я наболява. Тя каза:”Добре.” И с това си остана. На нощната сестра казах същото. Все едно, че не съм. Постави спринцовката в абоката и започна да въвежда лекарството. Болната пъшка и стене, тя натиска буталото... Попитах я: "Вие твърдо сте решила да го вкарате подкожно, така ли?!" Тя твърдеше, че всичко е наред. Дръпнах лепенката и цъфна синьото и оточното... –Ама, Вие колега ли сте? Ама, ако не съм, жената да изтърпи простотията ли?! Тя трийс`пет години работела тази работа, при това в детска неврохирургия! Ми, добре! Но може би е по-добре де се пенсионират като в авиацията... Щото като им претръпне тръпката и се очупят, вече не стават за тая работа! Както и да е – смени абоката. 9. В МБАЛ „Св. Иван Рилски” липсата на организация е крещяща. Но май повече липсва желание да се създаде такава. За мен дразнещо беше, че остава нескрита и явна, което прави пациентите тревожни, несигурни и уплашени. На визитация пред тях лекарите обсъждат на висок глас грешките – техните собствени и на сестрите. Пациентите стават свидетели на недоволството, на липсата на нечий професионализъм, на нелюбезните отношения между персонала. 10. В деня, когато трябваше да направят лабораторни изследвания на моята близка, от 8.00ч. зачакахме лаборант в стаята, за да вземе кръв. Дойде в 13.15 ч. До това време болната не се храни, за да спази изискването, като предишното хранене беше вечерята от предния ден, донесена в 17.30 ч. В клиниката провеждат и гладолечение! На съседното легло - жена на инсулин. Объркаха й сутрешната доза и след овладяно хипогликемично състояние, тя също чака от сутринта до това време, за да й вземат кръв за изследване на кръвна захар. В крайна сметка отново й сложиха инсулин, без да дочакат резултата от изследването. Аз не, но дъщерята на тази пациентка се развика. Лаборантката обясни, че пет (!!) лаборанта няма как да обслужат цялата болница навреме, ако ще да се разкъсат. Вярвам й! Общо били девет, като трябвало да са 15. Значи, обслужването, т.е. необслужването на пациента е за сме
nofreeman
на 24.08.2009 в 20:17:25 #3Браво на докторите.....да спасяваш животи е нещо много велико, ама първописалия не го знае !!!!
Руслан 21
на 24.08.2009 в 20:10:54 #2Що? Щото са направили нещо добро ли?
mcmud
на 24.08.2009 в 20:07:57 #1толкова ли няма кой да ги наплюе тия корумпирани и смотани доктори